Повече от година един маршрут отлежаваше и чакаше
реда си. Или времето не беше подходящо, или изникваше друго място, което ми се
виждаше по-интересно и така долината Енгадин в югоизточна Швейцария, оставаше
малко или много пренебрегната.
Името на една от най-високо населените долини в
Европа (1000м. в най-ниската си част достигаща до 1800м. във високата) идва от Engadin,
което на местния език романш означава градините на хана. В източната част се
намира Швейцарския национален природен парк, а в другия й край се намира връх
Бернина и редица други върхове над 3000м.
И ето, че дойде ред да посетя и тази част на
Швейцария. Още повече, че отправната ми точка не беше Цюрих, а апартаментът ни
във Валенс, който се намира сравнително наблизо до набелязаната цел и това
допринесе за решението ми да осъществя отдавна замислената разходка в този
регион.
Утрото беше слънчево и след като си изпих кафето,
слязох пред блока да хвана пощенския автобус за Бад Рагац. Половин час
по-късно бях на гарата в Ландкуартен от където започна същинската екскурзия.
Влакът навлезе в планината а околностите станаха все по-хубави. Колкото и да
съм свикнала с красивите гледки, които предлагат маршрутите на швейцарските
железници никога не биха ми омръзнали тучните ливади, хълмистите склонове с
дървените шалета, селцата с техните църквички и симпатични гари и разбира се
снежните алпийски върхове.
Влакът подмина Давос Клостерс и малко след това
навлезе в един дълъг тунел. Излизайки от него бях вече в източния край на 80
километровата долина Енгадин. Първата точка от набелязаната дневна екскурзия
беше замъкът Тарашп (Schloss Tarasp),
намиращ се непосредствено до Националния природен парк на Швейцария.
Слязох в градчето Шкуол Тарашп (Scuol Tarasp) и докато чакам автобуса хвърлих
по едно око наоколо.
Площадът пред гарата беше почти празен. Имаше поне 5-6
автобуса, но точно този, който чаках аз, още не беше дошъл. И точно се наслаждавах
на тишината и спокойствието, когато изведнъж се изсипа огромна група с японски
туристи, които се устремиха към стоянката където чаках и аз. До тук беше
спокойствието и тишината:)
Автобусът най-накрая дойде и след като се напълни до
дупка потегли към селището Тарашп Фонтана. То се намираше в една тучна долина
обградена с величествени върхове. Високо над селището, като кацнал на върха на
един хълм се очртаваше 1000 годишния замък, една от забележителностите в тази
част на долината Енгадин.
В подножието му, където се намирах в момента имаше и
едно малко езеро, което блестеше огряно от слънчевите лъчи.
Слизайки от автобуса първата ми работа беше да си
изработя стратегия как да избегна „японското нашествие”. Затова, веднага след
първоначалното зашеметение от красотата и докато японците все още се шляеха, се
запътих към баира в посока замъка. Колкото повече се изкачвах, толкова
по-красива панорама се откриваше във всички посоки. Селището Фонтана остана в ниското
и кулата на църквата „Св. Троица”, заедно с къщичките около нея, заобиколени от
високите планински върхове изглеждаха като извадени от пощенска картичка.
Стигнах до още по-малко селце, което беше още
по-сладурско. Реших, че ще му обърна внимание навръщане и продължих все още
необезпокоявана от никого нагоре към замъка.
За съжаление той не беше отворил
за посещения, но ми се искаше да се изкача до него. И така след още малко
изкачване бях пред неговата здраво залостена врата.
Поотпочинах си малко след изкачването любувайки си
нa цялата тази пасторална красота и тръгнах обратно надолу. Спрях да разгледам
и да направя снимки в приятното селце, което вече беше обсебено от японската
група.
А от там се върнах на автобусната спирка, но преди да се кача на
автобуса обходих набързо спокойното, изглеждащо като безлюдно село Тарашп Фонтана.
Обратно към Шкул Тарашп автобусът беше празен и това
ми даде възможност освен да пътувам комфортно, да огледам добре околностите и
дори да направя снимки.
От гарата се качих на влака към Сент Мориц (St. Moritz), а в това време
облаците все повече настъпваха. Може да се каже, че като изключа кантоналния
град Кур (друг пътепис за региона) и ски-курорта Давос (виж пътеписа за Давос Клостерс), не бях идвала в кантон Граубюнден, единствения
където се говори езика романш (четвъртия официален език в Швейцария). Затова бях
изумена от странното звучене на този език. Той представляваше смесица от
италиански, немски и френски. В едно изречение можеше да има дума от всички
езици. Беше ми едновременно интересно и смешно. Но да се върна на пътуването.
Влакът прекосяваше цялата долина Енгадин, като
постепенно се изкачваше все по-нависоко. Направи ми впечатление, че всичко
изглеждаше различно. Красивата зеленина остана някъде назад изместена от степна
растителност и голи хълмове, а колоритните дървени шалета почти изчезнаха, като
на тяхно място се появиха някакви странни постройки, каквито не бях виждала в
друга част на швейцарските Алпи.
Това в съчетание с вече почти плътната облачност ме
накара да се замисля, дали ми трябваше да си развалям хубавите впечатления от
първата половина на деня и да продължавам към Сент Мориц.
Най-накрая стигнах и до него
– прочутия курорт на 1800м. надморска височина. В пътеводителите се казваше за
него, че е толкова популярен, че името му е регистрирано
като търговска марка известна в целия свят предлагаща стил, елегантност и класа. Предстоеше да видя дали е така;)
Излизайки от влака веднага се усети студа.
Първоначално се отправих към нещо като място за наблюдение на самото езеро.
Поогледах на една, на друга страна...нищо особено. Сивота, сивота навсякъде.
Нямаше сняг, но нямаше и зеленина, с една дума – сиво.
Посредством ескалатор си
спестих изкачването до центъра на града, където последва отново разочарование.
За разлика от всички останали кокетни планински градчета, тук сякаш всяка
сграда се стараеше да бъде студена и отблъскваща. Да не говорим, че след
закриването на ски сезона бяха разкопали улиците за ремонти, което тотално
оплеска картината.
Така и така бях дошла до тук, реших да се изкача до
една футуристична постройка, която присъстваше на почти всички снимки и се беше
превърнала в нещо като забележителност на града. Изкачих се и я обиколих от
всички страни. А до нея дори видях няколко дървени шалета – малко за красота на
фона на всичко наоколо.
Върнах се обратно до центъра, хвърлих един поглед на
високата часовникова кула и заобикаляйки по други улици се запътих към гарата.
Бях видяла достатъчно и си казах, че не е било напразно това дълго отлежаване
на маршрута. Сент Мориц може да е страхотен ски курорт, но само това. В него
липсваше чарът, колоритът, който е така характерен за всички останали планински
градчета, които бях имала щастието да посетя. Може би и времето изигра някаква
роля, но със сигурност това не е място на което бих искала да се върна.
Качих се във влака и поех за вкъщи – т.е. за Валенс
– другото вкъщи;)
Пътят до кантоналния град Кур минаваше по маршрута
на популярния влак Бернина експрес (Bernina Express), включен в списъка на
ЮНЕСКО за световното културно наследство. Истина е, че пътуването беше много
зрелищно. Прекосява се планината и се минава през страхотни места, неописуеми
гледки, високи виадукти и разбира се тунели. Накрая влакът се спусна до
кантоналния град Кур, а от там след още малко пътуване с друг влак и автобус
към 8ч. вечерта си бях у дома.
Този ден не бих могла да го определя еднозначно. В
общи линии бих го разделила на две части. Първата половина беше страхотна а втората...е,
можех да мина и без нея;)
Schloss Tarasp & St. Moritz
Информация за регион Scuol Tarasp може да намерите тук.
