Регион Юнгфрау и езерото Тунерзе

Веднъж заразена от красотата на регион Юнгфрау, нямаше как да не отида отново там. И ето няколко месеца по-късно след разходката до великолепните водопади Трюмелбах и китните градчета Мюрен и Лаутербрюнен отново поех в тази посока. Този път маршрутът ми беше с отправна точка Гринделвалд.

Grindelwald

Разположен в долина между високи алпийски върхове Гринделвалд ме посрещна в 9:45ч. все още мрачен и студен. Слънцето си пробиваше път бавно и оставаха броени минути докато успее да се покаже иззад скалистия връх Mettenberg. Ордите от туристи обаче вече бяха плъзнали навсякъде. Градчето беше отправна точка за много забележителности наоколо, включително и за влакчето което водеше към най-високата железопътна гара в Европа на самия връх Юнгфрау на височина 3,454 м.

Първоначално реших да се разходя наоколо. Направих един тигел от гарата през главната улица до другия край на Гринделвалд. Като типично алпийско селище и тук изобилстваше от хотели, шалета и заведения всяко от тях оригинално и богато украсено с цветя. Не бързах, защото имах достатъчно време според моя план а и защото исках да видя градчето огряно от септемврийското слънце.

И наистина в момента в който то се показа всичко коренно се промени. Стана топло и много приятно. Седнах да пия кафе на площада до гарата докато чакам влака.

Малко по-късно се отправих със зъбчатото влакче към станцията на лифта водещ към Männlichen. Слънцето препичаше силно, но по върховете се виждаха облаци. Надявах се да се разсеят за да мога да се насладя на красивите гледки към върховете Айгер, Мьонх и разбира се Юнгфрау. И с тази надежда продължих.

Пътуването с лифта продължи точно 30 мин. Зад мен в ниското остана Гринделвалд. Растителността се промени и високите иглолистни гори отстъпиха място на ниските храсти. Навсякъде наоколо се простираха високи върхове, но за съжаление облаците не отстъпваха и панорамата не беше перфектна както ми се искаше.

Männlichen

Стигайки до Männlichen останах изненадана, че дори и там на 2227м . височина времето беше все така топло. Успях да видя връх Айгер в промеждутъка между облаците, но Мьонх и Юнгфрау останаха скрити за погледа ми. Мястото на което се намирах представляваше голяма поляна, нещо като плато, от където се откриваха невероятни изгледи. Направих една обиколка. От едната страна се виждаше Гринделвалд далеч в ниското.

Oт другата страна гледката се оказа направо зашеметяваща. От площадката за наблюдение почти отвесно надолу се виждаше градчето Венген а под него Лаутербрунен и цялата слънчева долина обградена от стръмните скалисти склонове. Някъде там беше и градчето в което се бях влюбила – Мюрен. Макар, че времето не беше много ясно успях да видя дори езерото Тунерзе в далечината.

След като направих подобаващо много снимки от всички посоки и ъгли се отправих към другата станция на лифта за да сляза до Венген. Този път пътуването беше само за 5 мин. и почти отвесно надолу. Сякаш се спусках с парашут и се приземих в самия център на поредното приказно планинско градче.

Wengen

Разположен на слънчева тераса на 1300м. надморска височина Венген беше като кацнал между високите скали нагоре и стръмните склонове надолу към долината на Лаутербрунен. Всичко беше подредено и красиво, като че ли не е истинско а макет. Слънцето огряваше силно и предвид това, че се намрах на закътано от планинските върхове място си беше направо горещо.

Излизайки от станцията на лифта дочух фолклорна музика, типичната за Швейцария. Тръгнах в посока на звука и след няколко крачки се озовах до една голяма шатра. Без да се колебая се вмъкнах вътре и бях погълната от множеството народ и миризмата на какви ли не вкусотии. В единия край бяха наредени по цялата дължина сергии с всякакви традиционни продукти, предимно различни видове сирена, дървени играчки, чанове и един куп други неща. Всички те бяха подредени и представени, като за изложба. Зад сергиите продавачите бяха облечени в традиционни носии в тон с обстановката наоколо.

На другата страна в шатрата бяха сергиите на които цвърчаха наденичките, а в едни огромни тигани (като казани) се приготвяха традиционните Рьощи. Останалата част от шатрата беше заета от безброй маси и пейки за желаещите да седнат и да похапнат. Но черешката на тортата бяха музикантите, които свиреха на алпхорни на издигната в единия край сцена.

Атмосферата беше страхотна. И толкова много хора, туристи, местни, всякакви. Пообиколих наоколо, послушах малко музикантите и тръгнах да разгледам Венген. Той беше миниатюрен. С една централна уличка (или поне това имах време да видя) и множество хотели и шалета пръснати навсякъде. Само след броени метри стигнах до градинката и площадчето пред гарата на зъбчатото влакче което води към връх Юнгфрау. И там се натъкнах точно навреме за поредната атракция. Някакъв странен и непознат за мен обичай. Около 20 души облечени в народни носии тръгнаха на шествие. Най-отпред няколко малки момиченца с кошнички с цветя. Посредата между тях възрастен мъж който носеше някакво странно дървено нещо и отзаде всички останали с огромни чанове, които ритмично ги блъскаха да дрънчат.

Изчаках да мине цялата тази гюрлутия и се запътих към гаричката. Отстрани на линиите имаше парапет и зад него отново стръмен склон откриващ невероятната гледка към долината на Лаутербрунен.

Погледнах часовника. Трябваше да побързам ако искам да хвана влака с който да направя връзка в Интерлакен за да се кача на корабчето по Тунерзе. Искаше ми се да имам повече време във Венген и донякъде съжалявах, че съм се качила до Männlichen, но какво да се прави. Нямах време за губене. С бърза крачка направих една обиколка до една от църквичките и почти тичешком се върнах обратно на гарата, където двете влакчета вече чакаха, едното надолу в посока Лаутербрунен, другото нагоре към най-високата ЖП станция в Европа.

Спускането до долината беше поредната порция красиви гледки а от там по вече познатия маршрут продължих към Интерлакен.

Thunersee

Жегата и там беше голяма и когато се качих на препълненото корабче ми се искаше да хвърля дори и тънката блуза с къс ръкав. Настаних се удобно и след минути потеглих на двучасова разходка по езерото (повече за корабчетата: тук). Мислех си, че ще ми дойдат малко в повече два часа на едно място, но се оказа че съм сгрешила. Времето отлетя неусетно. И нямаше как да е иначе. По пътя минавахме и спирахме на невроятни места. Планинските склонове бяха отрупани с красиви шалета спускайки се до самия бряг на езерото. Парапланеристи летяха като ята големи птици. Кокетни хотели, зъбчати железници и лифтове отвеждащи към поредната туристическа атракция се виждаха на всеки кей на който акостирахме.

За пореден път ми направи впечатление перфектната швейцарска организация. Всичко беше така нагласено, че по едно и също време се засичаха корабчето, железниците и автобусите за удобство на туристите. Бях запозната с региона и бързо се досещах коя спирка какъв маршрут предлага. Щом стигнахме до Шпиц високите върхове отстъпиха място на по-ниски хълмове. И тук започнаха да се изреждат замъците всеки атрактивен по свой си начин. Първия беше този на Шпиц, след него дойде този на Оберхофен и само няколко минути по-късно стигнах до крайната си точка от разходката с корабчето, градчето Хилтерфинген със замъка Hünegg.

Hilterfingen & Schloss Hünegg

Оставих лудницата зад гърба си, изкачих се до двореца и сякаш попаднах в един друг свят на тишина, красота и спокойствие. Градината с цветните лехи и самия дворец бяха като извадени от картичка.

Гледката която се откриваше от терасата към езерото и градчето предизвикаваше една нереално пасторална атмосфера.

Моят маршрут обаче не свършваше до тук. След като се разходих в парка на двореца и след това по приятната крайбрежна алея се отправих към град Тун.

Thun

Да, за пореден път щях да посетя този страхотен швейцарски град, но не само защото влакът ми за Цюрих тръгва от там, а защото исках отново да се разходя и ако имам късмет да направя снимки на кокетното площадче пред кметството преди слънцето да е слязло ниско към хоризонта.

Тун ме посрещна с много слънце и младежка глъчка.

В дъното се вижда крайбрежния площад с безброй заведения и младежка глъчка

Точно както бях планувала първо се разходих из старинните тесни улици и до красивото площадче, където цареше тишина и спокойствие.

На метри встрани обаче излизайки на улицата край реката бях погълната от многолюдната тълпа млади хора насядали по безбройните кафенета.

След като направих достатъчно снимки и се изморих от обикаляне в старата част на града реших да поседна да пия кафе и да си почина. Бях едновременно изморена, но и изпълнена с хубави емоции от прекрасния ден.

Отпочинала се отправих към гарата разхождайки се покрай реката. Попаднах на интересна атракция. Двама мъже със сърфове тренираха или просто се забавляваха да плуват в бурните води на реката.

Полюбувах се на тръгване на покритите дървени мостове отрупани с цветя и на замъка и църквата кацнали на хълма и си взех довиждане с Тун.

Денят ми беше към края си. Докато пътувах във влака отворих да разгледам подробно брошурите за регион Юнгфрау и си помислих, че колкото и да се опитвам няма как да опиша тези прекрасни гледки, градчета и места, които посетих в този хубав септемврийски ден, но със сигурност ще ги съхраня завинаги в спомените ми, снимките и видеоклипчетата.

Jungfrau region