Таминашлухт, разходката от Старите бани до Бад Рагац и градчето Бад Рагац

Бад Рагац е разположен в подножието на Алпите в долината на река Рейн. Има дълга традиция като спа курорт. И днес той е балнеоложки център с луксозни хотели, минерални бани и голф игрища. Топлата 37°С лечебна вода извира от вътрешността на планината и преминава през дълбокия пролом Тамина.

Всичко започва през 1240 г., когато двама ловци случайно открили горещ извор. Монасите от намиращия се наблизо Бенедиктински манастир установили, че водата има лечебни свойства. Тази мълва станала известна и поклонниците, отправили се към абатството в Pfäfers отивали да се изкъпят в термалните води. Затова монасите построили там лечебни бани (Altes Bad Pfäfers). През 1535 г. лекарят и философ Парацелз изследвал и потвърдил свойствата на лековитата вода и станал първият лекар в Bad Pfäfers.

Години по-късно през 1840 г. един съобразителен швейцарец инсталирал в стръмната гориста местност тръби и отвел лековитата вода на 4 км. в близкото селище Бад Рагац. Така се създава най-старият швейцарски термален курорт Бад Рагац.

В този пътепис ще стане дума точно за тези красиви места – Старите бани и ждрелото Тамина с горещия извор, запленяващият път покрай отвесните скали и реката Тамина до Бад Рагац и разбира се за самия Бад Рагац.

Таминашлухт (Taminaschluht)

Таминашлухт се намира съвсем наблизо до Валенс. Ако си представим, че селото е като кацнало на една слънчева тераса, под него в ниското се намира Таминашлухт или иначе казано ждрелото Тамина.

Две пътеки от Валенс водят към него. Едната тръгва точно от входа на нашия блок, а другата на стотина метра срещу блока :) Първия път когато тръгнахме натам все още не беше започнал сезона и не беше отворено за посещения. Поехме по пътеката до блока, но скоро се убедихме, че тя е много стръмна и се върнахме обратно. Решихме да тръгнем по другата, която се оказа доста по-широка и полегата, но въпреки това имаше табела, че е затворена. Слязохме до някъде, колкото да се разходим и да събера шишарки за декорация.

Вторият опит също се оказа неуспешен. Имахме гости уж за обяд, само че типично по нашенски обядът се проточи доста и когато тръгнахме към ждрелото беше твърде късно за да го хванем отворено за посетители. Поразходихме се пак по пътеката, но без да слизаме чак до реката.

Най-накрая след тези два неуспешни опита, в една хубава лятна събота се запътихме към Таминашлухт. Спуснахме се по полегатата пътека. Гората се беше раззеленила и ухаеше на свежо. За по-малко от 30 мин. стигнахме до старите бани (Altes Bad Pfäfers), където днес има параклис, два музея, мемориал на Парацелз и ресторант.

Седнахме да пием по едно кафе на сянка за да се предпазим от жегата. В това време се появи една голяма група която идваше откъм входа на ждрелото. Всички бяха навлечени в якета по които имаше следи от вода. Спогледахме се и леко се притеснихме, защото ние бяхме тръгнали облечени лятно. Малко по-късно се отправихме към входа. Още с първите крачки жегата се смени с невероятен студ. Не закъсняха и капчуците които на места бяха като проливен дъжд. Самото ждрело беше наистина величествено. На много места почти не се виждаше слънчевата светлина, а скалите се издигаха високо, високо нагоре.

В края на ждрелото по един много влажен тунел стигнахме до топлия минерален извор.

Излизайки обратно на слънце ни обля горещата вълна. За разнообразие решихме да се изкачим обратно до Валенс по другата пътека. Нямахме идея колко може да е стръмна тя. Бяхме видели само началото й, но се надявахме че не цялата е така. В началото изкачването беше умерено стръмно. Бяхме се изкачили доста когато се озовахме на място за пикник с огнище, масичка, пейки и разбира се чешма. Седнахме да си починем. Аз обаче не обичам да се застоявам дълго. Бързо се изморявам, но и бързо си почивам. Вал обратно на мен, може да се изкачва по-дълго, но пък като седне забравя да стане.

Нямахме идея какво ни чака напред, но скоро разбрахме. На моменти наклона беше толкова стръмен, че се хващах за корени и треви за да не се сурна обратно надолу :) Изминавах 10-20 метра и сядах за минута. Беше много трудно. Помислих си за площадката за пикник и как човек би могъл да слезе до нея с багаж и храна без да падне. И докато си мислех това, се появи един мъж, който ме опроверга. Той сякаш изскочи изневиделица и се спускаше толкова бързо и уверено, че аз го гледах и не можех да повярвам на очите си :-O 

Кретайки нагоре всеки с различна скорост, с Вал се разделихме. Аз спирах по-често но за кратко а той на по-големи интервали. Най-накрая стигнахме до участъка, който ни беше вече познат от първото спускане. Спрях се да направя снимки към откриващата се панорама и продължавайки нагоре се натъкнах на Вал, който изгубил всички сили беше легнал на тревата на самата пътека.

Стана ми много смешно. Без да спирам продължих нагоре. Знаех, че остава съвсем малко. Запъхтяна, най-накрая се добрах до края на пътеката пред самия вход на блока, където седнах да изчакам Вал. Бяхме доста изморени и, с последни сили се освежихме и седнахме да пием кафе на терасата съзерцавайки красивата гледка.

Пролома Тамина (от Старите бани до Бад Рагац)

Този маршрут си го бях набелязала отдавна. За него обаче изчаквах да стане топло, защото предполагах, че ще ми се наложи да вървя покрай студената река и високите скали и асоциацията, която свързвах с това беше за едно усойно място.

Такъв хубав топъл и слънчев ден се отвори в началото на юли. Няколко дни по-късно предстоеше да пътувам за БГ и въпреки, че ми предстоеше почивка и море, планината и Валенс винаги ми липсваха. Затова сега исках да си взема дозата от алпийските красоти :)

Към обед, когато слънцето е най-високо и най-силно, поех по пътеката към Taminaschluht. Тази част от маршрута ми беше позната. Слязох до Altes Bad Pfäfers, където реших да изпия едно кафе преди да продължа.

След кратката кафе пауза, отпочинала и заредена тръгнах покрай реката в посока Бад Рагац. Останах много приятно изненадана, че пътят беше огрян от слънцето и почти нямаше усойни и мрачни места. Природата беше запленяваща. Пътят криволичеше заедно с реката, а скалите се извисяваха висоооко, високо нагоре.

Някъде посредата на пътя стигнах до автобусната спирка, където имаше място за почивка и пикник. Седнах да си хапна от сандвичите, които си носех и продължих напред черпейки с всички сетива енергията с която ме зареждаше природата.

Покрай мен мина пощенския автобус, след това и файтон с коне. Пейзажът се сменяше непрекъснато. Ту стръмни скали, ту обрасли в зеленина и дървета места и множество водопади и естакади.

Не усетих как изминах тези 4-5 км., но изведнъж пред мен се появиха първите къщи на Бад Рагац и след минути бях на централния площад.

Стигнах точно навреме за автобуса към Валенс. Докато пътувах нагоре се наслаждавах на панорамата, но си мислех, че разходката не ми беше достатъчна, искаше ми се да е по-дълга ;)

Бад Рагац

Беше слънчева априлска събота. Пролетта се опитваше да надделее над зимата. Както обикновено в такива хубави почивни дни си бяхме в апартамента във Валенс. Налагаше се да слезем до Бад Рагац за да купим някои неща и решихме, че ще използваме слизането до там за да се разходим в градчето.

Както написах в началото, неговата история като курорт датира от много години и това определено беше оставило отпечатък на облика му. Най-големите хотели бяха помпозни и в старинен тежкарски стил ;)

Алеите бяха перфектно оформени, но цветята тепърва се опитваха да разцъфнат.

В центъра имаше по-малки хотелчета и симпатични площадчета с кафенета и ресторанти, готови да приемат посетители.

Така в общи линии изглеждат най-близките околности на Валенс, малкото селце в което с моя любим мъж се надяваме да остареем заедно ;)

Повече информация за региона ще намерите тук

"Св. Мартин" и "Ruinaulta"

„Св. Мартин” (St. Martin)

И този уикенд, както повечето напоследък бяхме в новия апартамент във Валенс. Вечерта в петък бяхме посрещнати от лошо време и дори валеше сняг макар и да беше средата на месец май. 

Но на другата сутрин всичко си дойде на мястото и до обед нямаше следа от снега.

До този момент винаги имаше нещо да се майстори, подрежда и доизпипва из апартамента, но най-накрая бяхме решили, че ще отделим време да се разходим из района. Спряхме се на идеята да отидем до старинното селце Св. Мартин основано преди 700 години. Денят съвпадаше с откриването на туристическия сезон и отварянето на селцето (ресторанта и къщата за гости) за летния сезон. Всъщност селце не е точната дума с която могат да се нарекат няколкото къщички разположени дълбоко навътре в планината, но това е друг въпрос;)

Към обяд, когато слънцето беше уж най-силно се качихме в колата и потеглихме към Ветис а от там по един много тесен път, който пропускаше колите в едната и другата посока по определено разписание се изкачихме до язовирната стена.

От там можехме да продължим с колата, но решихме да повървим пеша. До селото, което се намираше в другия край на язовира имаше 4 км. а пътят се движеше изцяло покрай водоема. На места имаше дълги и много студени тунели прокарани в скалистите склонове. А преспите издигащи се отстрани на пътя обясняваха факта, защо работния сезон започва толкова късно.

Вървяхме, коментирахме и се шегувахме. Целият регион е обявен от Юнеско за защитена зона от гледна точка на геоложката си история. И действително скалите образуващи стръмните планински склонове изглеждаха много интересни. Величието на Алпите ни заобикаляше от всякъде.

Най-накрая видяхме няколкото къщички сгушени на една слънчева тераса в подножието на една височина. Основната сграда разбира се беше миниатюрната църквичка а наблизо до нея и ресторанта.

Всичко изглеждаше старинно и нереално. Отделихме малко време да разгледаме и да направим снимки, след което седнахме на слънчевата тераса на гостилницата да пием по кафе. 

Поръчахме си по един следолед с карамел, което Вал определи като калорична бомба, но аз му казах да не се притеснява, защото предстоеше да извървим обратно целия път и би трябвало да изгорим погълнатите калории.

След като изминахме обратно четирите километра и стигнахме до язовирната стена се наложи да изчакаме малко, тъй като по график се пропускаха колите идващи от долу. Времето го оползотворихме наслаждавайки се на невероятната природа, слънцето и гледката която предлагаше язовирната стена.

Замислихме се, че дори едно нищо и никакво селце от няколко къщички, забутано дълбоко и високо в планината беше превърнато в туристическа атракция и то с изградена инфраструктура осигуряваща достъп на всеки, който би искал да го посети.

Ruinaulta

Разглеждайки околностите на Валенс намерих едно място, което ми се стори интересно. Става дума за ждрелото на река Рейн, което в туристическите сайтове беше описано като „Гранд каньон” на Швейцария ;)

Огромните скали на ждрелото достигат до 350 м. височина. Образувало се е преди около 10 000 години в следствие на огромно свлачище. Самото име  "Ruinaulta" от ретроромански се състои от две думи, "Ruina" и "Aulta". "Ruina" означава "сипей и "Aulta" означава "високо".

Много са опциите за разходка в района, както и отправните точки (интерактивна карта). Аз обаче се бях спряла на маршрута тръгващ от Флимс и по-точно Flims Waldhaus до Conn, където се намира платформата за наблюдение ”Il Spir”.

И така един от първите слънчеви пролетни дни се отправихме в посока Флимс. По права линия селището е съвсем наблизо до Валенс, но е от другата страна на планината. Слязохме до Бад Рагац и през долината покрай река Рейн стигнахме до разклона, който ни изкачи до курортното селище Флимс.

Началото на нашата разходка беше Flims Waldhaus от където се откриваше панорама към Флимс и планината.

Хотели и шалета имаше в изобилие, но ски сезонът бе свършил и беше сравнително спокойно.

Според указанията след 45 мин. трябваше да сме стигнали до каньона и платформата за наблюдение. Разбира се, излишно е да казвам, че ние никак не бързахме и се спирахме да правим снимки, да се наслаждаваме на горската свежест и гледките към планините.

В един момент в дясно от нас, в ниското се откри невероятна гледка към езерото Caumasee с невероятен син цвят на водата.

Малко по-нататък решихме, че е дошло време за обяд. Седнахме на една от многото пейки по пътя с гледка към планинските върхове. Хапнахме си сандвичи и наблюдавахме парапланеристите, които се рееха в небето. Чувствах се невероятно. След дългата зима, този слънчев ден, свежестта и красотата на природата ми действаха повече от тонизиращо.

След като си починахме и хапнахме продължихме към крайната точка ”Il Spir”. Оказа се, че сме били съвсем близо до нея, а също така се оказа, че изобщо не бяхме подготвени за величествената гледка, която се откри пред нас.

От ляво на пътеката се ширваше огромна поляна в далечината на която се намираше ресторанта Conn по името на местността. От дясно на пътеката стръмната пропаст се спускаше до криволичещата река Рейн. И във всички посоки на заден план снежни алпийски върхове. Истинска магия :)

Продължихме по пътеката, подминахме няколко къщички и след минути стигнахме до наблюдателната площадка ”Il Spir”.

Открита през 2006 г. Тази площадка открива прекрасна гледка към ждрелото на река Рейн. Въпреки страха на Вал от височини, той също се качи. Направихме снимки и коментирахме странните сипеи и скали и изобщо величието на природата.

Преди да тръгнем обратно към Флимс седнахме на една слънчева пейка до самия ръб на пропастта. Хем да съберем малко слънчеви лъчи, хем да се насладим още малко на гледката. Точно тогава долу до реката се появи влак, който само завърши типичната швейцарска картинка ;)

На връщане променихме малко маршрута и минахме по-наблизо до езерото Caumasee. От тази гледна точка имахме възможност да видим повече от него, а аз бях толкова впечатлена от тюркоазените му води, че направих безброй снимки докато Вал се занимаваше с по-битови неща, като зареждането на водните запаси ;)

В късния следобед поехме към Валенс. Изминалият ден беше прекрасен. Съчетахме полезната раздвижваща разходка с това да видим нещо ново и впечатляващо. И като цяло се заредихме с много положителна енергия ;)