Във втората част за швейцарските уикенди обединяващото е планината. Ще стане дума за едно от моите най-предпочитани забавления. Първите три места за които ще разкажа предлагат вълнуващо спускане с колички подобно на бобслей. Четвъртото място е дългият 374м. висящ мост, преминаването на който определено повдигаше адреналина, петото...е, като стигнете до него ще разберете за какво става дума ;) А за финал ще се разходим по снежните склонове на красивите Алпи.

Атцменик (Atzmännig)

Само на 35 км. от там където живеем в полегатите склонове на планината се намира спортния и развлекателен център Атцменик. Както и повечето подобни места и той предлага забавления за цялото семейство през всички сезони. Ние обаче не сме по ски спорта и затова сме ходили няколко пъти, но винаги през топлите месеци. Освен атракции районът е подходящ и е отправна точка за кратки и по-дълги походи.

Нашата програма на Атцменик обикновено е протичала винаги по един и същ начин. Със седалковия лифт се изкачваме до една височина от където тръгват пътеки в различни посоки. Тази по която ние сме се спускали не е много дълга и отнема около час. Особено в началото на пътеката гледката която се открива към зелените хълмове и Цюрихското езеро в далечината е впечатляваща.

Спускайки се надолу се минава покрай няколко ферми и понеже кравите са с равни права като хората сме имали интересни срещи с тях.

На открито място като тераса се намира едно малко ресторантче а от там надолу през гори и поляни се стига обратно до паркингите. Тук приключва полезната за здравето част и започва истинското забавление.

Освен типично детските пързалки, люлки, лодки, животински кът и други подобни тук се намира и първия в Швейцария тогобан, или иначе казано бобслей в улеи, но не от сняг.

На този етап почти няма място в Швейцария без подобна атракция, но когато е бил направен првия тогобан в Атцменик преди повече от 30 години е привлякъл много туристи.

Възможните опции за билети са много. Ние винаги сме си купували за няколко спускания. С лифта се изкачваме, но не до върха а до средата а от там със специални за целта колички се спускаме по дългия 700м. улей обратно до долу. Емоцията поне за мен е страхотна и винаги съм ходила с удоволствие.

Понякога сме се отбивали и на други атракции преди да си тръгнем, но количките винаги са били приоритет.

Керенцерберг (Kerenzerberg)

За Керенцерберг мога да разкажа много неща. Района е част от курортния регион Хайдиланд, само на около 65км. от Цюрих разположен до езерото Валензе, в една невероятна красива местност в планината.

В общи линии атракциите в Керенцерберг са доста екстремни. Като се започне от стръмните пътеки и рампи за любителите на маунтайн-байк спусканията, премине се през спусканията с тротинетки и тогобан и се стигне до спускането през зимата с шейни.

Опциите са различни според желанията на посетителите. С лифт човек може да се изкачи до най-горната станция където има детска площадка, ресторант и от където тръгва дългия 1300м. тогобан. За разлика от този на Атцменик този тогобан е доста по-стръмен и екстремен на места и почти два пъти по-дълъг. За тези които не желаят да се спускат с количките има маршрути за преходи.

Краят на тогобана е при средната станция на лифта от където също има избор между няколко варианта – да се спуснеш обратно с лифта, да се спуснеш пеша през красивите пътеки или да се спуснеш с тротинетка.

И тук започва моята трагикомична история.

Макар, че това е една от любимите ми дестинации в нашия район, тя се превърна в моето лобно място. Били сме няколко пъти, но ще разкажа за два от тях, които бяха най-емоционални, но и най-болезнени в истинския смисъл на думата;)

Беше в началото на месец юни. Един прекрасен слънчев ден. Само две седмици по-рано бяхме идвали тук, но тогава се изкачихме с лифта до най-горната станция спуснахме се както обикновено с количките до средната станция и от там пеша се разходихме обратно до паркинга.

Този път обаче тръгнахме с ясната цел, че вместо да слизаме пеша от средната станция, ще си вземем под наем тротинетки и ще се спуснем с тях. Аз през цялото време имах усещането, да не кажа направо убеждението, че спускането няма да мине гладко. Изпитвах страх и не го прикривах.

Изкачихме се наслаждавайки се на хубавото време. На места лифта преминаваше точно над пътя и имахме възможност да видим под нас как хората се спускат с тротинетки. Така погледнато отстрани изглеждаше лесно и просто, но аз си имах едно на ум.

И така спуснахме се с количките до средната станция и дойде ред да продължим с тротинетките. Тук е мястото да отбележа, че тротинетките не бяха това което обикновено човек си представя. Тези бяха големи като колело. Имаха спирачки и дори място където да седне човек ако иска. И единственото което ги различаваше от велосипед беше, че нямаха педали.

Бях седнала встрани да изпуша една цигара и да си вдъхна малко кураж преди да се кача на тротинетката. Накрая си казах...”айде да тръгвам пък каквото стане”. И съвсем скоро стана това което очаквах.

Първите 20-тина метра бяха застлани с камъчета и след малко завойче спускайки се по една стръмнина се излизаше на нормална асфалтова алея. Именно тези 20 метра и тези ужасни камъчета се оказаха фатални. Въпреки, че едва се движех подпирайки се с крака тротинетката се подхлъзна и аз паднах. Бях само по тениска с къс ръкав и цялата ми дясна ръка до лакътя беше зверски ожулена. Станах, поизтупах се и треперейки от първоначалния шок бутайки тротинетката продължих надолу. Само на метри след завойчето видях асфалтовата алея и Вал, който ме чакаше. Още като ме видя разбра, че нещо е станало. И как иначе аз изглеждах отчайващо. Дънките изцапани а ръката ми цялата прашна беше започнала да кърви. Опитахме се да измием малко раните, наплисках си лицето и след като събрах всичката ми останала смелост продължихме с тротинетките надолу. Сега като се замисля се чудя с какъв акъл съм го направила. Бях изминала едва 20 метра и бях паднала а предстояха 4км спускане.

Накратко останалата част мина без инциденти, но не липсваха комични ситуации. Установих, че проблема при мен е с тръгването и веднъж тръгнала не трябваше да спирам. Страхът и несигурността ме караха да държа спирачките нон стоп натиснати. Как издържаха тези спирачки и аз не знам. По пътя ме подминаваха всички. Някои бяха с кучета на гърба си, други с бебета...аз все едно, че бях спряла. Както се казва изпреварвах само дърветата ;)

Алеята имаше много завои и което е по-лошо, че не беше обезопасена и ако не вземеш завоя политаш по стръмната урва.

В един момент на едно открито място гледам в далечината от завоя се задава трактор. Панирах се и макар, че тракторът едва пъплеше нагоре и имах достатъчно време да стигна до едно уширено място с пейка аз спрях и се заковах на място. Изникна обаче друг проблем, че там където бях спряла нямаше как да се размина с трактора.

Както и да е, накрая всичко мина благополучно. С единия крак в урвата и придържайки тротинетката изчаках тракторът да мине и едва, едва продължих надолу. В това време обаче Вал се притеснил какво става и тръгнал нагоре да ме търси. Точно като излизам от завоя го виждам и му викам да се качва и да продължава, защото аз не мога да спра...тоест ако спра едва ще тръгна.

Сега като си спомня цялата одисея ми става смешно, но тогава какво ми е било само аз си знам. А раните от падането бяха толкова дълбоки и големи, че дори слънцето и морето във Варна не помогнаха да се оправят дълго време и в края на краищата си останаха белези.

И въпреки последните спомени от Керенцерберг няколко месеца по-късно, но този път през зимата решихме да отидем да се спускаме с шейни. Пистата за шейни тръгваше от най-горната станция на лифта и беше дълга почти 8км. В интернет пишеше, че има шейни с кормило, но когато отидохме се оказа, че няма. Направо се ужасих при мисълта, че трябва да се качим на обикновени шейни които сами ще управляваме.

В началото до средната станция пистата беше безопасна между горите и нямаше много лед. Но след средната станция на лифта продължихме по същия път по който имах лоши спомени от тротинетката. Пистата стана много заледена и на всичко отгоре необезопасена.

Имаше много екстремни ситуации. На едно място завивам и гледам Грета аха да падне в урвата надолу. Едва спряла, но не може да мръдне ни на една ни на друга страна. Хвърлих шейната огледах се да не идва някой отгоре и хукнах да и помагам. Тя се хлъзга, шейната се хлъзга...ужас. Измъкнах я на пътя и се връщам при моята шейна а тя се пързаля надолу и не мога да я стигна. С триста зора продължихме надолу но положението ставаше все по-страшно и заледено. Аз в общи линии повечето време прекарах в падане отколкото в спускане. Накрая ми писна, слязох от шейната и бавно, бавно продължих пеша.

На финала на пистата имаше един стръмен наклон за тези които искат да се спуснат по него. Грета ме чакаше там готова за спускане а Вал и Виктор чакаха от доста време и вече се бяха спуснали. Аз обаче поразмислих за секунди и казах на Грета да си спестим спускането. До този момент се бяхме опазили след всички екстремни ситуации и не ми се искаше да рискуваме накрая ;)

Когато се прибрахме и се огледах установих, че цялата съм в синини от безбройните падания, но поне нямаше други травми и белези както по-рано ;)

Флумсерберг (Flumserberg)

Скоро след завръщането ми от лятната ваканция в България и след кратко проучване в интернет набелязах следващата цел и при първия удобен случай се отправихме към курортната местност Флумсерберг, която също е част от по-големия регион за почивка, спорт и забавление – Хайдиланд.

Основната причина да избера това място беше открития само месец по-рано нов роделбан Floomzer (така и не разбрах кога е роделбан и кога тогобан). Дължината му беше цели 2км. и обещаваше интересно преживяване. А като се има предвид и красотата на района с езерото Валензе и внушителните планински зъбери нямах съмнение, че ще прекараме добре.

Макар, че пристигнахме сравнително навреме паркингите бяха вече почти пълни. Навсякъде имаше разпилени шалета, хотели и заведения.

На една голяма поляна се провеждаха традиционни швейцарски борби. С две думи хората се забавляваха. Времето беше много хубаво и затова решихме вместо с лифта да се изкачим до роделбана пеша. Постепенно хотелите и глъчката от хора останаха зад нас в ниското а ние се изкачихме нависоко от където гледката беше още по-впечатляваща.

За разлика от всички роделбани и тогобани на които сме били този беше напълно автоматизиран и със страхотни колички. Личеше си, че е чисто нов. Самото спускане също беше страхотно.

Преди да си тръгнем седнахме да пием по кафе на терасата на един от многото ресторанти.

И тогава забелязах, че в билетите ни е имало включено изкачване с лифта, което е останало неизползвано. Оказа се, че Вал не е обърнал внимание когато ги е купувал и вместо да купи само за роделбана е купил и за лифта. Оставаше малко повече от месец до края на летния сезон а това означаваше, че може да се върнем друг уикенд и да ги използваме ;)

И разбира се след няколко седмици се върнахме отново на това прекрасно място за да използваме билетите и последните хубави есенни дни.

* * *

Две години по-късно решихме, че отново ще отидем да се спускаме. Поводът беше гостуването на дъщеря ми и приятеля й. Бяхме отишли за уикенда в апартамента във Валенс, а от там до Флумсерберг е съвсем близо. Денят беше хубав и някъде към обед вече бяхме там.

В събота, особено до обед има по-малко туристи. Едва следобед и в неделя става по-натоварено, тогава хората са приключили с пазаруването и домашните задължения и вече могат да се отдадат на забавления и почивка сред природата. Това беше добре дошло не само заради комфорта, че няма да чакаме на опашка за лифта и количките, но и поради една друга причина, която ще стане ясно по-късно ;)

И така, купихме си билети и се качихме на лифта. Въпреки, че имаше малко облаци, панорамата беше страхотна. И докато Вал се държеше здраво за металната дръжка на седалковия лифт, аз се въртях във всички посоки да снимам :)

Не си спомням дали преди това ме е впечатлило, но предвид горещите спорове и буквално битки в БГ за всеки лифт в планината, сега обърнах внимание, че тук на моменти два от многото лифтове в курортното селище се движеха успоредно един над друг.

И друг път съм давала примери, но и сега ще спомена, че само в този не голям курортен район има 14 различни лифта и над 65км. писти. Освен тях има множество маршрути за разходка, за шейни, за ски-бягане и какво ли още не. Не липсват достатъчно хотели, шалета и хижи. И въпреки това природата е съхранена, а туризмът изхранва много хора. Но да карам по същество ;)

Стигайки до станцията от където тръгва роделбана спряхме за минута да се насладим на зашеметяващия изглед и бяхме готови за спускането. Или поне така си мислех ;)

Първа щях да бъда аз, зад мен Грета, Митко и накрая Вал. Идеята беше, че аз се спускам по-бързо, а Вал по-бавно. Спускането беше страхотно. И друг път съм казвала, че обожавам този вид забавление. Краят на трасето завършва в един дълъг тунел. Слязох от количката и първо си помислих да изляза навън за да направя снимки на пристигащите след мен Грета, Митко и Вал. След това обаче си дадох сметка, че тунелът е много дълъг и нямам никакъв шанс да успея да изляза и да стигна до края му за да ги снимам. Останах вътре, включих фотоапарата и зачаках. Мина необичайно много време и започнах да се притеснявам защо Грета не идва :-S През ума ми започнаха да минават какви ли не мисли. Че количката е излязла от трасето, че няма телефон в себе си да се обади. После обаче веднага разсъдих, че Вал има телефон и като стигне до мястото на предполагаемото произшествие ще се обади. Изобщо какво ли не ми мина през ума, включително и това, че ако бях излязла от тунела щях да имам достатъчно време да ги причакам при идването :)

Не знам колко време е минало. Когато човек се притеснява времето минава бавно, но тук не беше само илюзия, те наистина се забавиха много. Най-накрая се видя движение в края на дългия тунел и постепенно се появиха първо Грета, след нея Митко, Вал а след тях и цяла колона нещастници попаднали в задръстването причинено от Грета ;)

Оказа се, че тя се страхувала и карала много бавно. Първо я настигнал Митко. Извикал и да кара по-бързо, тя се изнервила, теглила му една майна и той замълчал. Следващият бил Вал. Той също викал да карат по-бързо, за да не ги блъсне някой, който идва след тях, но и това не променило ситуацията. И накрая пристигна една цяла колона колички :)

Минаваше обяд, слънцето препичаше и преди да си тръгнем решихме да седнем в заведението на един хотел със слънчева тераса. Хапнахме, пихме кафе и се наслаждавахме на всичко което ни заобикаля.

Sattel-Hochstuckli и висящия мост "Raiffeisen Skywalk"

Беше изминала една студена и дъждовна седмица в Швейцария от края на слънчевата и гореща ваканция в БГ. Вече бяхме изпаднали почти в депресия от рязката смяна на климата и потискащото време, затова първата слънчева неделя трябваше да се оползотвори на всяка цена ;)

Бяха ми нужни няколко минути за да проуча къде да отидем. За предпочитане беше да е някъде наблизо, защото всичко се решаваше в последния момент. Стори ми се интересна опцията да се разходим до Sattel и ако успея да убедя Вал да минем по най-дългия висящ мост в Европа. Зададохме адреса на JPS-а и малко преди обед потеглихме.

Преди да тръгнем Вал между другото ме беше попитал къде отиваме и аз също така между другото му казах..."на едно място в планината" ;) Вече когато бяхме на път в колата аз, ей така споменах, че там където отиваме има дълъг висящ мост. Вал се опули и на шега подхвърли, че това е трябвало да го кажа в последния момент, когато сме вече до него :)

Sattel се намираше само на 30км. от нас и след по-малко от 40 мин. по криволичещи пътища покрай зелени хълмове и кокетни селца стигнахме до целта. Паркингът разбира се беше препълнен. Хубавата неделя беше изкарала всичко живо навън. За пореден път си помислих как при все, че в Швейцария има не стотици, а буквално хиляди места за туризъм, всички те са пълни при всеки хубав ден :)

Успяхме някак си да паркираме и се отправихме към лифта.

Въпреки пълния паркинг, учудващо нямаше опашка на касата. Лифтът "Stuckli Rondo", според сайта беше първият въртящ се такъв в света ;) Кабинките бяха боядисани в зелено олицетворяващо пролетта, жълто - лятото, червено - есента и синьо - зимата. Изкачването до станцията Mostelberg продължи 8 мин. и през цялото време кръглата кабинка се въртеше бавно, което даваше възможност да се открие красива панорама във всички посоки.

Талисманите на Sattel имаха същата форма, като кабинките на лифта и дори имаха свои имена.

На 1200 м. височина на станцията Мостелберг цареше оживление. Имаше детски кът с всевъзможни атракции - въжета за джъмпинг, надуваеми замъци и други подобни. Повечето надуваеми атракции бяха във формата на талисманите. А техни фигури можеха да се видят на различни места из цялата околност.

Спряхме на една пейка да разгледаме картата и да си направим план. Решихме, че ще минем по моста, а от там ще хванем маршрута означен в жълто, ще направим малка обиколка и ще се върнем обратно.

Непосредствено до станцията се намираше и тогобана, който този път щяхме да пропуснем, защото до него точно започваше дългия 374 м. висящ мост "Raiffeisen Skywalk".

Открит през 2010 г. мостът претендира за най-дългия висящ пешеходен мост в Европа. На места височината му достигаше 58м. Широчината му варираше от 90 см. до 1.80м. Тепърва ни предстоеше да преминем по него, но само при вида му и неговата дължина вълнението започна да нараства :-/

За Вал това беше повече от предизвикателство предвид неговия страх от височини. А за мен предизвикателството се оказа двойно. От една страна се притеснявах за Вал, а от друга и аз самата се поизплаших малко, тъй като още със стъпването на моста се усети неговото люлеене.

Първите около 50 метра беше доста широко, но в един момент мостът рязко се стесни и започна същинската част.

Люлеенето се увеличи и стана наистина страшно :-S Вал направи няколко крачки и спря. Каза, че не е сигурен, че може да продължи. Притесних се още повече. Вече бях готова да се връщаме, когато той отсече, че продължаваме. Няма да си кривя душата. Беше си наистина страшно и мнооого дълго. Имаше хора, които спираха да си правят снимки, но ние не бяхме сред тях ;)
Най-накрая стъпихме на твърда земя :) Обърнах се назад за да направя снимки и видях с изумление, че зад нас идват колоездачи бутайки колелета си по този адски люлеещ се мост. Бях като втрещена :-O Как успяваха да балансират без да се държат за перилата и да бутат колелетата си. Оказа се, че Вал изобщо не ги е видял. Първите няколко минути след края на приключението, както той каза, не е знаел кой е и къде се намира :)

Поехме по пътеката оглеждайки се за хубаво местенце, където да седнем и да хапнем сандвичи. Намерихме си пейка с чудесен изглед към моста. Слънчицето грееше хубаво и докато обядваме се шегувахме. Вал обясни, че се е движил като перде по релса. Държал се е с двете ръце за перилата и плавно се е плъзгал. Имахме по два сандвича, но след като изяде първия, каза, че оставя втория за по-късно и се пошегува, че ако объркаме пътя ще обикаля два часа ако трябва, но няма да мине втори път по този мост и затова предпочита да запази втория сандвич ;)

Похапнали и поуспокоени си направихме снимки с изглед към моста и продължихме.

Наистина объркахме пътя и вместо да продължим по жълтия маршрут ние хванахме друг, който скъси малко обиколката. Минахме покрай симпатичното ресторантче Engelstock и малко по-късно бяхме отново при станцията на лифта.

Разходката ни беше към финала си. Спуснахме се обратно с лифта до паркинга и поехме към къщи. Странно и хубаво е, че само за няколко часа успяхме да си създадем толкова емоции, да се разходим из природата и да подишаме планински въздух :)

Елм (Elm)

Според прогнозата за първия уикенд на октомври се очакваше слънчево и топло време и това трябваше да се използва задължително. Подреждайки всички брошури, които съм събрала от различни места където сме ходили съвсем случайно попаднах на една която обещаваше интересно преживяване с планински картинги по трасе от 4 км. Споменът за злополучното спускане с тротонетката веднага изплува пред мен, но тези картинги, поне на снимката изглеждаха доста по-безопасни. И понеже обичам различните емоции и знам, че Вал също би предпочел да съчетае разходката из природата с нещо такова, не се поколебах нито за миг да му го предложа. Прецених обаче, че за да избегнем наплива от хора е по-добре да отидем в събота. Речено-сторено.

На по-малко от стотина километра, малко след град Гларус, навлизайки навътре в планината стигнахме до уреченото място в селцето Елм. Разположено в слънчева долина обградена от стръмни върхове, някои от които с много причудливи форми, то предлагаше различни туристически атракции.

Още с излизането от колата и вървейки към станцията на лифта видях стръмния път по който се спускат количките. Не стига това ами пътя не беше асфалтов а песъчлив и с камъчета. До този момент не бях особено притеснена, но сега вече малко се обезпокоих.

Както и да е, купихме си билети и се качихме на лифта. Гледките наоколо бяха красиви и типично швейцарски. Зелени тучни поляни, дървени къщички отрупани с цветя, крави пасящи по стръмните ливади и величествени върхове.

На горната станция на лифта кипеше живот. Ресторантът с огромна тераса беше огрят от слънцето и понеже беше време за обед имаше много посетители. Терасовидно бяха разположени различни забавления за деца. Имаше дори импровизирана златна мина където течеше поток и с метални легенчета децата пресяваха пясък в търсене на скъпоценния метал.

Разходихме се наоколо, но на мен все ми беше в ума как ще се справя с количките. Опасенията ми се засилваха още повече като гледах началото на трасето, което освен неравно и с безброй камъчета беше и много тясно.

Седнахме да хапнем по един сандвич и да се полюбуваме още малко на красивата природа и гледката наоколо и ето, че дойде часът на истината. Сложихме по една каска на главата възседнахме по един картинг и потеглихме.

Още на първите метри и след първия завой видях Вал да се изгубва някъде далеч пред мен. Бавно и полека преодолях първите 50-100 метра които бяха тесни колкото козя пътека и излязох на по-широкия път за да продължа надолу. За мое нещастие обаче се оказа, че пътя остава все така пълен с камъчета които караха картинга да се занася като шейна всеки път когато натисна спирачката. Спусках се бавно и почти само на спирачки. Стараех се да се движа плътно в единия край на пътя за да не преча в случай, че дойде някой зад мен. Както и на Керенценберг през повечето време пътя се виеше по самия склон. Изпитвах ужас, че мога да се поднеса и да падна в стръмната урва. Нямах идея до къде е стигнал Вал и точно когато си мислех, че се спускам бавно и той може да се е притеснил телефонът ми звънна. Вал ми обясни, че ме чака в края на някакъв асфалтов участък. Окуражена от мисълта за асфалтовия участък продължих и малко по-късно стигнах до него. За съжаление той се оказа прекалено кратък и пътя отново продължаваше с тези ужасни малки камъчета.

Някъде в далечината се виждам и аз;)

Преди да тръгнем се пошегувахме за моето спускане. По пътя ме бяха изпреварили 4 души, не за друго а защото просто нямаше повече. Вал ме бъзикна, че с тази скорост нищо чудно да тръгна обратно по наклона.

Продължихме спускането. На известно разстояние Вал отново беше спрял да ме чака, за да се увери, че всичко е ОК. Каза ми на майтап, че съм опасна за движението, но аз не бях съгласна с това, защото се съобразявах и карах винаги плътно в единия край на пътя. Най-смешната част се оказа на финала. Той беше много стръмен и открит отвсякъде. Видях долу в далечината Вал и понеже се движех достатъчно бавно дори му помахах. Той буквално потънал в земята от срам. Разказа ми, че хората наоколо ме гледали странно. Спускането ми изглеждало като на забавен кадър. Шегувахме се и се посмяхме и което е най-важно си тръгнахме живи, здрави и без никакви инциденти ;)

* * *

Няколко години по-късно решихме да заведем Грета и Митко, тъй като бях сигурна, че на тях там ще им хареса. Избрахме хубав делничен ден. Както се очакваше през седмицата нямаше никакви хора и се чувствахме направо като ВИП персони. Времето беше слънчево, топло и мнго ясно. Зелените ливади контрастираха на стръмните планински върхове, а къщичките бяха отрупани с цветя.

Бях решила, че няма да си причиня втори път тази емоция, затова моят билет беше за лифта в двете посоки, а останалите – Грета, Вал и Митко щяха да се спуснат с количките. Изкачихме се до върха. Цареше пълно спокойствие, а гледката наоколо беше невероятна. Поразходихме се наоколо и накрая се върнахме при лифта.

Съдейки по себе си и моето злополучно преживяване бях много притеснена как Грета ще се справи със спускането. Дадох хиляда съвета къде да кара, как да кара и какво ли още не. В общи линии и взех акъла и я наплаших без да искам ;)

Притеснявах се и за Митко да не кара прекалено безразсъдно. Единствената ми надежда беше да следва или да изчаква Грета и това да го забави малко ;)

Първа тръгна Грета, след нея Митко, а Вал беше последен. Той истински се забавляваше като ме гледаше как давам нареждания и колко съм притеснена. Карах го да изчака преди да тръгне, а той се бъзикаше, че ако Грета се спуска със скоростта с която се спусна на Флумсерберг ще трябва да я чака докато навърши 20 години :)

Изпратих ги и веднага се качих на лифта обратно надолу.

Слязла отново в ниското реших да си купя едно кафе и като ги видя, че идват да ги снимам с камерата. Да де, но не прецених достатъчно времето и в момента в който излизах с кафето от барчето те пристигнаха. Един след друг Митко, Грета и Вал.

Настроението беше видимо приповдигнато и всички бяха доволни от спускането. Един през друг разказваха кое как било. Седнахме да пием кафе, а Вал предложи да се спуснат още веднъж – първият път бил само за проучване ;) Грета и Митко приеха идеята без да се колебаят и скоро тайфата се запъти към лифта. Уточнихме се като тръгват отгоре да ми кликнат по телефона да ги очаквам с камерата ;)

Изчаквайки ги долу направих малко снимки на красивите околности.

Скоро се появи пушилка в далечината и един след друг Митко и Грета се показаха от завоя. Този път успях да ги снимам. Въоръжена с камера и фотоапарат снимах едновременно и снимки и клипчета :)

Очаквах Вал, но той се позабави. Започнах да се притеснявам, но слава богу всичко продължи не повече от минута, две. Оказа се, че някакъв трактор му се изпречил на пътя и го забавил :)

Прекарахме страхотно и всички бяха в приповдигнато настроение.

Продалп (Prodalp)

Беше един хубав, слънчев, почивен ден след Коледа. И понеже нямаме ски наклонности, но обичаме да се спускаме с шейни се отправихме към планината. След миналогодишното не особено благополучно спускане по 7 километровата ужасно заледена писта на Керенцерберг решихме да опитаме друга писта, също в района на езерото Валензе, но наполовина по-кратка и с надеждата да не бъде толкова заледена.

И така около обяд, когато слънцето беше напекло достатъчно, поехме към курорта Флумсерберг и по-конкретно към пистата за шейни Prodalp-Tannenheim. Ентусиазирани от хубавото време и очакването да яхнем шейните паркирахме колата на големия и препълнен паркинг и се отправихме към касата да си купим билети за лифта и да си наемем шейни. Навсякъде беше пълно с народ. Кой със ски, кой със сноуборд, шейни. Всеки въоръжен с някакво приспособление. И изведнъж сякаш ни заляха със студена вода. Оказа се, че няма никакъв шанс да си намерим шейни. Всички били дадени вече. На Грета меко казано и се доплака. Толкова силно се разочарова. Въпреки това решихме, че така и така бяхме дошли до тук ще си купим билет за лифта и ще се качим до Продалп поне да се разходим.

Докато се изкачвахме на много места пистата за шейни се движеше или под нас или пресичаше трасето на лифта и ние наблюдавахме с искрено съжаление и не малка доза завист тези които се спускаха. Пистата поне от лифта изглеждаше доста по-добре защитена от тази на Керенцерберг, което ни караше да съжаляваме още повече за лошия си късмет.

Щом стигнахме до върха навалицата стана още по-голяма. Всички шезлонги бяха заети от хора решили да се попекат на силното слънце или просто да си починат между спусканията по пистите. Масите във и пред ресторанта бяха също пълни. Навсякъде бяха разпиляни ски, шейни, сноборди. По едно време дори се пошегувахме да си вземем по една шейна от някой заблеял се турист.

Поогледахме се и видяхме път за разходка. И щом тръгнахме да се разхождаме забравихме и за шейни и за всичко. Беше толкова красиво и бяло навсякъде. Снегът встрани от утъпкания и обработен път беше много дълбок. Замеряхме се със снежни топки. Грета не спря да се търкаля в дълбоките преспи, да прави ангелски криле или да рисува други фигури в девствения сняг. Беше наистина страхотно, а панорамата наоколо зашеметяваща.

Поразходихме се около час. Поизморихме се от играта в снега и се отправихме обратно към станцията на лифта. За всеки случай направихме още един опит да намерим шейни, но никой не беше освободил нищо и се качихме на лифта обратно надолу.

Преди да си тръгнем си купихме по един кроасан, който ни се видя много вкусен, може би защото бяхме изморени от разходката и огладнели от чистия въздух. А след това се качихме на топло в колата и потеглихме за вкъщи спускайки се по живописния път с още по-живописните селца покрай него.