На 2-ри януари, рожденния ден на Вал и само ден след като посрещнахме новата 2012 година предстоеше да пътуваме на няколкодневна ваканция в един от най-красивите райони на Швейцария, този около Интерлакен.
Както е прието няколко месеца по-рано бяхме направили резервация в едно шале до самото езеро в кокетното градче Бриенц. Събрахме багажа и въпреки, че отивахме само за няколко дни беше трудно да се поберем в малко чанти предвид обемистите зимни дрехи, обувки и якета. Багажникът на колата е твърде мини, затова беше истински подвиг, че успяхме да съберем всичко, включително и кашона с плейстейшъна на Виктор.
Някъде към обед потеглихме към Берн и от там към малкото градче Вилдерсвил сгушено между Интерлакен и планината. От там трябваше да вземем ключовете за шалето след което да продължим още двайсетина километра покрай езерото до Бриенц.
Времето не беше никак обнадеждаващо, но това се оказа най-малкия проблем. Пристигнахме във Вилдерсвил на указаното място, но там нямаше никой. Духаше силен вятър и валеше нещо средно между дъжд и сняг. Успяхме да се свържем по телефона оставен на вратата на офиса и когато най-после дойде човекът, който трябваше да ни даде ключовете се оказа, че нашата резервация я няма при тях и никой не ни очаква. Започна се едно звънене по телефони. След това с колата отидохме до центъра на селцето да се разправяме с някой по-висшестоящ. Положението изглеждаше безнадеждно. Вече се виждахме обратно в къщи. И не стига това, ами и времето ставаше все по-мрачно и подтискащо. Най-накрая, както се твърдеше, че шалето е заето, казаха да отиваме и че там ще ни чака някой да ни настани. Не знаехме да вярваме ли или просто се опитваха да ни разкарат от главата си. Не можехме да повярваме, също че подобно нещо се случва в Швейцария при тяхната организация и педантичност.
Както и да е, след около половин час и малко лутане стигнахме до адреса. Както се очакваше проблемите не бяха приключили до тук. Колкото и да се оглеждахме наоколо нямаше никой, нито имаше кого да попитаме как да преодолеем заключената врата на шалето. След поредното звънене в офиса във Вилдерсвил най-накрая се появи едно момиче да ни посрещне и въведе в наетия апартамент. Минаваше 4ч. следобед, когато най-после се успокоихме, че все пак няма да се връщаме в къщи.
Качихме си багажа, паркирахме колата и се заехме да разучим територията, която в следващите три дни щеше да е наш дом. Самото шале беше на три етажа. Ние бяхме на втория. Беше обзаведено скромно и в типичния битов стил. Навсякъде с изключение на кухнята преобладаваше дървото. От входа се влизаше в кухнята а от там имаше врата към спалнята и друга към една по-малка стая с легла на два етажа. От двете спални имаше врата към дневната. Но най-впечатляваща беше гледката от балкона към планинските върхове, голямото езеро Бриенцзее и крайбрежната алея на градчето.
Заехме се с оправянето на багажа. Разбира се Виктор се захвана с инсталирането на плейстешъна си а Грета включи лаптопа си. Но тогава изникна отново проблем. Уж трябваше да има безжичен интернет а то май нямаше такъв. Грета започна да обикаля от стая в стая в търсене на връзка и най-накрая намери на възможно най-неподходящото място, в кухнята до мивката. В следващите три дни, часовете в които не бяхме някъде навън тя прекара до мивката.
След като разучихме терена, инсталирахме плейстейшъни, компютри и оправихме багажа, решихме да излезем да се разходим из Бриенц и да седнем да вечеряме някъде, хем да отпразнуваме рожденния ден на Вал.
Намерихме едно сладурско ресторантче в другия край на селото, където хапнахме порядъчно и всички останаха доволни от това което си бяха поръчали.
Обратно в шалето всеки си имаше занимание преди лягане. Аз почетох малко книга. Вал заспа веднага изморен от емоциите през деня. А Грета и Виктор заеха местата си пред компютъра и плейстейшъна.
* * *
Сутринта на 3-ти януари изпекох кроасани и направих кафе. В шалето беше уютно и приятно. Излязох на терасата с впечатляващата гледка. Слънцето бавно се опитваше да огрее, но все още се губеше зад високите върхове. Мъглата над езерото също отстъпваше и се очертаваше хубав ден.
Един по един всички се събудиха. След закуска извадихме картата с пистите и атракциите на регион Юнгфрау. Бях отметнала една от пистите за шейни, но за всеки случай решихме да попитаме по телефона за информация дали е отворена. След като ни увериха, че пистата работи се приготвихме и потеглихме с колата отново към Вилдерсвил. Планът беше там да паркираме и да хванем влак до Лаутербрунен. От там да се прикачим на зъбчатата железница към връх Юнгфрау, но да слезем във Венген от където да си наемем шейни и след това да се качим една спирка по-нагоре отново с влакчето до спирката Allmend (Алменд) от където да се спуснем обратно до Венген.(още пътеписи за Лаутербрунен и Венген)
Всичко вървеше по план до един момент. Щом стигнахме Венген и слязохме от влака се обърнахме към таблото с информацията за пистите и „О, ужас...”. От всички писти една единствена беше осветена в червено и показваше, че не е отворена и това беше точно тази на която ние щяхме да се спускаме. На Грета и потънаха гемиите. И как иначе, това беше втори неуспешен опит в рамките на седмица да се спуснем с шейни (виж разказа за Продалп).
На всички ни стана криво, но тя го преживя най-тежко. Горе долу в този момент Вал забеляза, че новите, обувани едва два пъти планински обувки, струващи цели 300 франка са скъсани, и то твърде сериозно скъсани. Докато се чудехме какво да предприемем и всеки преживяваше неговата си „лична трагедия” аз не спирах да снимам красотите наоколо. В един момент ми стана страшно смешно и направих снимка на Вал, Грета и Виктор. Изглеждаха отчайващо. Грета беше навъсена като черен облак, Вал си оглеждаше и пустосваше обувките, а Виктор присъстваше само визуално, иначе все едно, че изобщо не беше там. Единствено аз имах някакво настроение и просто се наслаждавах на приятното време, глъчката от многото туристи и скиори и всичката красота която ни заобикаляше.
Най-накрая, след като краката ни започнаха да замръзват от стоенето на едно място, ние решихме, че ще се качим с влакчето до Алменд и вместо да се спускаме с шейни просто ще се разходим по същия път обратно до Венген. Натъпкахме се във влака редом до екипираните или по-скоро „въоръжени” скиори и надявайки се да не отнесем някои и друг удар от щеки, ски или тежки обувки се изкачихме до следващата спирка.
Първо се отбихме до ресторанта, където се подкрепихме с по чаша горещ шоколад и хапнахме, след което бяхме готови да тръгнем надолу към Венген. Лека полека разочарованието ни си беше отишло, а Грета философски заяви, че за да не може и този път да се спуснем сигурно така е трябвало да стане. Настроението започна да се възвръща и дори факта, че пистата не е била затворена или междувременно са я отворили, не успя да ни разочарова вече. Ние бяхме пленени от красотата която ни заобикаляше, панорамата която се откриваше и слънцето което макар и несигурно грееше.
Тръгнахме бавно надолу. Грета и Вал почти през целия път се замеряха със снежни топки. Виктор вървеше най-напред и сякаш изобщо не беше с нас. А аз изоставах много назад, защото се опитвах да заснема цялата тази красота едновременно и с камерата и с фотоапарата.
Минахме покрай малки планински къщички сгушени в снега. Отстрани на пътеката се спускаше пистата и буквално хвърчаха скиорите. На няколко пъти се разминахме с пъплещото по баира зъбчато влакче. С две думи пълна идилия.
Постепенно, с наближаването на Венген, малките дървени къщички отстъпиха място на големи дървени шалета, а те от своя страна постепенно бяха заменени в самия Венген от по-големи, стари и не толкова стари, но чудесно вписващи се с околността хотели.
Беше някъде около 4ч. следобед когато се върнахме при колата и потеглихме обратно към Бриенц. Разходката беше хубава, но всички освен мен бяха доволни да се приберат в топлото и уютно шале и да се заемат с техните си занимания. Вал легна да си почива, Грета седна на лаптопа до мивката в кухнята, а Виктор побърза да седне пред играта на ТВ-то. Само аз нямах никакво намерение да се застоявам. Заявих, че излизам да се разходя по крайбрежната алея на Бриенц с надеждата да хвана последните слънчеви лъчи. Това не учуди никой при все, че не разбираха как имам желание да излизам някъде минути след като сме се прибрали.
И така аз излязох да се разходя по тихите и спокойни улички на Бриенц и покрай красивото езеро.
След това си приготвихме вечеря и всеки продължи с тихи занимания.
* * *
На следващата сутрин времето беше променливо. Прогнозата обаче предвещаваше да има слънце някъде към обед. Без да бързаме закусихме изпихме първо едно, после второ кафе и когато облаците започнаха да се разсейват се качихме в колата и потеглихме към град Тун. Планът за деня включваше разходка покрай езерото от Интерлакен до Тун и самия град Тун.
Пътят през който пътувахме е един от най-живописните които съм виждала. Напомняше ми на тези от рекламите за леки коли. Криволичеше по планинския склон а от другата страна в ниското беше езерото. На места преминавахме през издълбани направо в скалата малки тунели. Постепенно планината отстъпи на заоблени хълмове по чиито склонове се намираха малки селца с красиво накацали по тях алпийски къщички.
Първата ни спирка беше в градчето Оберхофен с красивия замък на самия бряг на езерото (виж пътеписа Шпиц и Оберхофен). Е, разбира се той не изглеждаше както през лятото, но пак беше хубаво.
След това продължихме по живописния път с още по-живописните си селца и градчета и скоро бяхме в един от любимите ми градове Тун (виж друг пътепис за Тун).
Разходихме се в старата му част, но интересите на мнозинството надделяха и скоро се озовахме на главната търговска улица, където се разделихме на мъжка и женска група и тръгнахме по магазините, които в този период на годината предлагаха големи намаления.
За финал хапнахме в един голям няколкоетажен Макдоналдс и поехме обратно към Бринец.
За вечеря решихме да отидем в същия ресторант където бяхме първата вечер, защото бяхме останали много доволни от храната. Прекарахме една приятна вечер а след това предстоеше да започнем да събираме багажа.
На следващата сутрин си казахме сбогом с уютния апартамент и красивата гледка и потеглихме към дома.
Макар и кратка ваканцията ни беше хубава и изпълнена с емоции.
Wengen & Brienz
