неделя, 7 октомври 2012 г.

Пицол (Pizol)



Беше първата половина на октомври, един от последните хубави слънчеви дни в швейцарските Алпи преди да завали сняг. Решихме да го използваме и да направим поход в планината. Давахме си сметка, че не бихме могли да се изкачим нависоко по върховете, но пък си казахме, че може да опитаме да се спуснем от някой връх. И така с раници на рамо и суха храна за обяд се отправихме на поход. С автобуса от Валенс се спуснахме до Бад Рагац а от там с друг автбус отидохме до една от станциите на лифта Pizolbahn.
С кабинковия лифт се изкачихме до Pardiel на 1625м. Гледката беше много красива особено в този ясен и слънчев ден. Направи ми впечатление един стълб с много табели указващи различни маршрути за разходка. Не случайно под тях имаше и карта на региона, където той беше наречен Wanderland


Продължихме със следващия, този път седалков лифт. Колкото повече се изкачвахме толкова повече се усещаше разликата в температурата. 


Стигнахме до станцията Laufböden на 2222м. където имаше площадка за парапланеристи. Приличаше на тераса без парапет и изглеждаше много страшно при мисълта, че хвърляйки се от там пропадаш в бездната. Бяхме любопитни  и затова изчакахме да видим старта на един от тези смелчаци след което се отправихме към другата станция на около 20 мин. разстояние. 



Пътеката до там се движеше през билото на планината от където се откриваше невероятна панорама във всички посоки.


От тази височина връх Каланда се виждаше почти на нашето ниво, но аз лично най-много се стреснах когато видях зъберите, които от нашия апартамент се виждат високо устремени нагоре, а тук те изглеждаха някъде далеч при това в ниското. Представих си колко път ни чака докато се изравним с тяхната височина и още толкова докато се спуснем за да ги виждаме високи и величествени.
Малко преди да стигнем до Pizolhütte (2227м.) подминахме едно малко езеро. Флората покрай нас беше типично високопланинска. С две думи малко трева и лишеи. Аз по принцип не си падам по такива терени, но панорамата и каменистите върхове покрай нас компенсираха липсата на зеленина и дървета.


Щом стигнахме до поредната станция на лифта се натъкнахме отново на редица табели с маршрути. От там всъщност започваше и нашия същински поход.


Преди това обаче седнахме на слънце на терасата на ресторанта да изпием по кафе и да хапнем по един кроасан. Цените бяха подобаващо високи. Сякаш за да подръжават на височината на която се намирахме;) За две кафета и два кроасана платихме 20 франка.
И ето, че настъпи моментът на истината, спускането надолу. В началото пътеката, ако може да се нарече така почти не се забелязваше. Само означенията по камъните показваха, че се движим по пътека подходяща за планински кози. Това продължи докато се спуснахме на 2000м. От там пътеката придоби нормален вид и макар че криволичеше покрай стръмнината и на места беше доста тясна беше по-лесно да се върви по нея.





Скоро стигнахме до една планинска хижа на 1911м. а още малко по-надолу се озовахме до място където се срещаха няколко пътеки и имаше чешма.



Това беше на 1800 м. надморска височина и най-забележителното беше, че от тук тръгваше перфектно асфалтиран тесен планински път.


От тук започна и промяната във флората. Камъните и лишеите почти изчезнаха за сметка на храстите, зелените ливади и иглолистните гори. Студения вятър също намаля и силното слънце започна да ни сгрява все повече. След първоначалното спускане по тясната камениста пътека, сега по асфалтовия път се чувствахме страхотно. А зъберите които изглеждаха далече в ниското сега изглеждаха на нашето ниво и доста по-наблизо.


Бяхме тръгнали от върха в 12:30ч. и по указателните табели пишеше, че разстоянието до Валенс се изминава за 2 часа и 40 мин. Минаваше 2ч. следобед когато стигнахме до поредната планинска хижа на 1516м. Погледнато реално бяхме се спуснали на половината път за близо два часа. Не ни се мислеше още колко има надолу. За да съберем сили и защото беше достатъчно късно седнахме да обядваме. Хижата си имаше  чешма, маса и пейки. Слънчево и много приятно място за отмора.


Похапнали добре на чист въздух и слънце продължихме надолу. Ставаше все по-топло и особено след храната малко ни домързяваше да ходим, но нямахме друг избор. По едно време забелязахме, че има означения за по-пряка пътека. Пропуснахме я и продължихме по асфалтовия път. По него беше по-лесно, но и доста по заобиколно, затова решихме да хванем баира надолу при следващата пряка пътека. И действително тя се оказа пряка, но и отново трудна. Въпреки това всеки път когато пресичахме пътя ние продължавахме по преките пътеки. Вече искахме час по-скоро да се приберем и затова напрягахме всички сили. Освен това времето рязко се промени и излезе силен вятър. От дългото спускане краката бяха започнали да ни болят и с две думи, походът май ни беше дошъл в повече. В един момент измежду дърветата в ниското забелязах сградата на клиниката. Това изглеждаше успокояващо, но все още ни очакваше доста път.


За разлика от Вал, който вече мислеше как час по-скоро ще се прибере и ще свали планинските си обувки за да му починат краката, аз въпреки умората спирах по-често да съзерцавам гледките. На едно място живописна ливада с крави, на друго гледка от високо към Валенс и църквата, на трето, просто някоя друга алпийска красота.




Най-накрая малко след 4ч. следобед стигнахме до нашия блок. Без изобщо да разберем се оказахме на пътека, която ни спусна точно до него.
Не ми се ще да разказвам каква мускулна треска имах в продължение на няколко дни. Но все пак се радвам, че направихме този поход, още повече, че следващият път когато отидохме във Валенс падна първия сняг и доста натрупа.


Пълна информация за Пицол ще намерите тук




 

Няма коментари:

Публикуване на коментар