Манастирът в Мури и красивия швейцарски град Цуг

Мури

Беше няколко дни преди официалното начало на пролетта. Времето беше все още студено, но слънцето се усмихваше и без да се колебаем си организирахме разходка до Мури.

Първоначалната идея беше да разгледаме градчето и основания от бенедиктинския орден манастир. В туристическите сайтове абатството в Мури е представено като едно от местата с национално значение. Предвид дългата си история църквата е съчетала различни стилове, които обаче прекрасно се допълваха.

Влязохме да разгледаме и останахме прехласнати от пищността и красотата на стенописите и бляскавите орнаменти. Не по-малко забележителни бяха и петте органа.

Разходката до Мури се оказа приятна, но и твърде кратка, тъй като градините край манастира все още не бяха отворени и затова след кратка справка с картата на Швейцария се отправихме към градчето Цуг, разположено на едноименното езеро. Денят беше прекалено добър за този период на годината за да го пропиляваме затворени в къщи.

Цуг

Истина е, че нямахме никаква идея какво може да се разгледа в Цуг. Просто ни се видя най-наблизо, а факта, че беше разположен на езеро предполагаше, че няма да останем разочаровани.

Паркирахме колата в подножието на хълма до някакви подобни на крепостни стени и скоро се убедихме, че изборът ни си е струвал. Това кокетно швейцарско градче се оказа прекрасно. Навсякъде стърчаха кули и кулички – часовникови, на църкви, на крепости.

Шмугнахме се в тесните улички на стария град. А стигайки до едно малко закътано площадче свърнахме в друга пресечка и скоро излязохме на крайбрежната алея.

Първите слънчеви лъчи след зимата бяха извадили хората навън и навсякъде беше оживено и приятно.

Навръщане отново по малки улички се натъкнахме на интересна гледка. Момиченце беше излязло на припек на покрива на една къща.

Доволни от разходката се прибрахме в къщи, без дори да предположим, че в това макар и малко градче са останали красиви местенца които не сме видяли.

Цуг след години...

Години по-късно обстоятелствата ни върнаха отново в Цуг. Поводът беше събиране на българи по повод националния празник 24-ти май.

Денят беше повече от прекрасен – слънчев и много горещ. Събирането беше организирано много добре. В Швейцария е прието общините, дори и най-малките да имат помещения за празнуване на различни поводи. Тези места разполагат с кухня и зали с достатъчно място за партита. Плаща се наем и терена е осигурен;)

В едно такова помещение с хубава поляна отпред и до самия бряг на езерото беше организирано българското тържество.

На не повече от 50 метра имаше една малка църквичка, в която поп, специално пристигнал от Берлин, заедно с още три момчета които пееха, отслужи тържествена литургия. Беше вълнуващо и приятно.

Озадачени бяхме само от факта, че в тази буквално миниатюрна църква, с всичко на всичко 3-4 стенописа нямаше място където да не са вмъкнати масонски символи, включително и всевиждащото око.

След литургията партито продължи с обяд от традиционни български салати и гозби. А накрая програмата включваше български фолклорни танци изпълнени от ентусиазиран самодеен състав.

Но лично на мен най-много ми хареса и най-силно ме развълнува моментът, когато извадиха високоговорителите навън и пуснаха Дунавското хоро. На поляната се изви едно истинско българско хоро.

Минаваше 4ч. следобед, когато преценихме, че най-интересното е свършило и решихме да се разходим по крайбрежната алея до центъра на Цуг.

И тогава разбрахме, че всъщност в тази част градът ни е напълно непознат. Преминахме по дългата и оживена променада с прекрасен изглед към езерото, планините и градчето в подножието на хълма.

Имаше безброй много гълъби, които свикнали да бъдат хранени от хората буквално им се качваха на главите или се мотаеха в краката им.

В края на алеята стигнахме до слънчев просторен площад заобиколен от хотелчета и заведения. Имаше и нещо като огромна клетка с всевъзможни пернати обитатели в нея сред много зеленина.

Купихме си кафе и побързахме да намерим сянка защото на слънцето не се издържаше. Тогава забелязах през една тясна уличка малкия площад, който беше единственото познато място от първото ни посещение на Цуг:)