вторник, 31 май 2011 г.

“Golden pass” – Шпиц, Монтрьо, Веве

Неделя, 25-ти април. Рано сутринта  а вече бях  на гарата в Цюрих. Предстоеше един дълъг ден на обиколка из красива Швейцария. Маршрута беше определен, както и всички връзки на влаковете. Разбира се бях подготвила и резервни варианти в случай на неприятни изненади предизвикани от закъснения или други обстоятелства.
Сутринта беше свежа, времето приятно а изгряващото слънце обещаваше един хубав пролетен ден.
В 7:04ч. потеглих с влака от Цюрих към Люцерн. Притеснявах се дали ще успея да хвана след това влака за Интерлакен, защото връзката между двата беше само 6 мин. Молех се влака от Цюрих да пристигне навреме. Бях преценила да се кача на последния вагон за да се окажа на гарата в Люцерн в първия и да имам време да пробягам 6 перона до връзката със следващия ми влак.
С типичната Швейцарска точност пристигнах в Люцерн. Ранния час допринесе за липсата на навалица и без да си давам много зор, с бърза крачка се качих на влака в посока Интерлакен а от там, до малкото, китно градче Шпиц на езерото между Интерлакен и Тун.
Имах друг по-бърз начин да стигна до Шпиц, но аз много държах да пътувам по маршрута "Golden pass", който прекосява планината и минава покрай красивите езера край Интерлакен. И наистина пътя беше невероятно красив. Оглеждах се във всички посоки и не смогвах да обхвана с поглед всички красоти покрай които минавах. Влакът влезе дълбоко в планината. Изкачи се нависоко. Гледката се сменяше непрекъснато. Минавах ту покрай китни селца с приказно красиви планински къщички, ту покрай поточета и дълбоки урви. Тук-там се откриваше гледка към някои остри, заснежени върхове. 


Влакът пъплеше бавно по нагорнището, а след това бавно започна да се спуска по стръмнината за да се озове в една долина между високите върхове на Алпите.
Именно в тази долина бяха разположени двете езера. А точно между тях се намираше курортното градче Интерлакен. Преди да стигна до там преминах покрай едното езеро. Линията на влака се движеше до самия бряг на изумруденото и кристално чисто езеро. Комбинацията между него, приказните селца и високите върхове беше невероятна а красотата неописуема. Влакът беше почти празен и аз непрекъснато сновях ту от едната, ту от другата страна за да снимам с камерата и да гледам. Да попия всичката тази красота.
В Интерлакен слязох и веднага се прехвърлих на друг влак, който чакаше на съседния перон и с който щях да стигна до Шпиц. С него продължих да пътувам покрай второто езеро – Тунерзее. И тук пейзажите отново бяха завладяващи, но аз вече нямах търпение да стигна до градчето. Отчасти защото исках да го разгледам и отчасти, защото исках малко да се разходя след повече от три часа по влаковете:)
В 10:22ч. влакът пристигна точно по разписание. Имах карта на Шпиц. Бях проучила как да стигна до замъка. Разполагах само с час до следващия влак и тръгнах без да губя време. Излизайки от гарата се озовах на нещо като тераса и въпреки проучванията ми не бях подготвена за гледката която се откри пред мен. Намирах се нависоко, а в ниското, закътано в малък залив се виждаше китното градче. По целия баир бяха накацали красиви къщи и хотели в алпийски стил. Най-долу се виждаше крайбрежната алея цялата отрупана с цветни лехи. В самия край на малкото заливче, на полуостровче вдадено в езерото се издигаше величествено, замъка и църквата до него. Изгубих ума и дума от запленяващата гледка и за пореден път се убедих, че съм избрала хубаво място за разходка. Слънцето напичаше силно и единственото неприятно нещо в ситуацията беше, че печеше срещу мен и не можех да направя хубави снимки.


 Първоначалното запленяване от изгледа отстъпи място на притеснението дали ще имам време да сляза до замъка и да се върна навреме за влака. Колебание обаче нямаше. Тръгнах с бърза крачка надолу.
Беше малко след 10:30ч. и все още нямаше наплив на туристи. За по-малко от 15 мин. стигнах до замъка. Той беше като изваден от картичка. От всички страни беше заобиколен от езерото. Имаше красива градина с изглед към града и заливчето с пристанището. Разходих се в нея и направих набързо няколко снимки на красивите цветни лехи.


След това се вмъкнах през портата и се озовах в един хубав двор със зелена, свежа трева. В срещуположния му край се издигаше църквата с куличката, а малка, тясна уличка извеждаше към кея и крайбрежната алея. За съжаление нямах време да слизам до там. Заобиколих двора. Направих снимки на замъка. Огледах набързо красивата гледка която се откриваше към другата страна на езерото и се отправих обратно към гарата.


Минаваше 11ч. и туристите започваха да прииждат. Слънцето напичаше все така силно. В стремежа си да стигна навреме за влака изкачих баира доста бързо и дори подраних. Успокоена от това и за да си поема малко въздух се спрях отново на терасата пред гарата да се полюбувам за пореден път на гледката към замъка, кея, езерото и града.
Точно навреме бях на перона и очкавах влака с който да стигна до поредното планинско градче Цвайзимен от където трябваше да се кача на панорамния влак за който имах резервирано място. Връзката между двата влака беше само 7 мин. и затова когато съобщиха, че влакът от Шпиц има закъснение 5 мин. направо се отчаях:(
Докато тръгне закъснението беше вече 8 мин. и по всичко личеше, че нямам шансове да стигна навреме.
Пътя и завладяващите панорами покрай които пътувах обаче скоро ме разсеяха. Замислих се, че не е голяма беда ако изпусна влака, защото ще изпусна резервираното си място и панорамния вагон, но ще хвана следващия влак след час и поне маршрута ще е същия.
С тази мисъл се успокоих, отпуснах се и се отдадох на снимане и прехласване по обичайните пасторални пейзажи които нямаха край.


Влакът беше почти празен. Пътуването удобно. Можех да се местя и да наблюдавам ту от едната, ту от другата страна. По едно време ми направи впечатление, че като спрем на някоя гара, кондукторката, симпатична млада жена, само надникваше дали има някой да слиза или да се качва и веднага свиреше на машиниста да потегля. На масичката до прозореца имаше карта с маршрута и гарите. Погледнах го и с учудване забелязах, че за по-малко от 20 мин. сме изминали повече от половината път. Обнадеждих се, че имам шансове да хвана влака в Цвайзимен.
И наистина точно по разписание в 12:19ч. пристигнах на малката гаричка, високо в планината. Щом слязох се озовах пред вагона в който беше резервираното ми място. Имах време дори да запаля цигара преди отново да продължа на път.
В 12:26ч. панорамния влак потегли към Монтрьо. Разстоянието не беше голямо, но дори и там където нямаше стръмно изкачване влакът се движеше бавно, сякаш да даде възможност да поглъщаш повече и повече от заобикалящите панорами наоколо. Започнаха да се изреждат малки курортни градчета и селца. Гаричките, коя от коя по-китни. Наоколо по хълмовете накацали дървени шалета окичени целите в цветя. По тучните зелени и стръмни ливади пълно с крави...хубави, чисти, големи крави:)
Влакът минаваше ту по тесни и стръмни участъци и високи виадукти, ту пътуваше по зелени склонове откъдето се ширваше една просторна панорама към долините в ниското и високите снежни върхове наоколо и в далечината докъдето очите стигат. Това без преувеличаване беше Швейцария от картичките:)


Постепенно, местата започнаха да се запълват. Хората се качваха от курортните градчета. Най-много се качиха от Гщаад и в това може би нямаше нищо странно, защото и аз когато бях там преди години останах много впечатлена от градчето.
Лека полека наближихме Монтрьо. Женевското езеро сякаш изведнъж се появи пред нас. Влакът започна бавно и полека зигзагообразно да се спуска към  града. Наоколо накацали красиви градски къщи и терасвидно разположени лозя. В ниското блестеше езерото огряно от слънцето,  а на другия му (френския) бряг се открояваха стръмните склонове на Савойските Алпи.
Скоро панорамния влак спря на гарата в Монтрьо. Това беше краят на маршрута наречен „Голдън пас” или в превод нещо от рода на Златен преход или проход. И наистина си заслужаваше името. Целия път от Люцерн до Монтрьо беше невероятен и запленяващ. Имаше моменти, когато съжалявах, че нямам повече очи за да успея да видя всичко покрай което преминах.
Веднъж стигнала до Монтрьо вече нямах притеснения за влакове и връзки. Изцяло от мен зависеше как да разпределя времето си. Тръгнах на разходка из града. По една стръмна уличка излязох право на крайбрежната улица до големия хотел Палас. От там през една градина с миниголф се озовах на крайбрежната алея до самото езеро. 



Беше 2:30ч. следобед. Слънцето печеше ярко и всичко живо  сякаш се беше струпало на тази алея. Мястото ми бе познато. Почти по същото време преди няколко години бях идвала тук. И тогава времето беше така хубаво. Изглежда Монтрьо ме обича щом пак ме посрещна така радушно. Навсякъде беше пълно с какви ли не пъстри и разнообразни цветни лехи.


Корабчета пристигаха и заминаваха от кея непрестанно. Правих снимки, снимах с камерата. Разхождах се и се наслаждавах на мига.


Мислех да пия някъде кафе, но лудницата навсякъде беше пълна и скоро прецених, че идеята не е добра. Реших да оставя кафето за по-късно във Веве и се отправих отново към гарата.
По пътя на виното, наречен така заради лозовите насаждения по слънчевите хълмове спускащи се към езерото. Покрай хубавите вили и къщи само за 6 мин. стигнах до Веве.
От гарата поех направо към езерото. Озовах се на един огромен паркинг до самия бряг. От едната страна имаше лунапарк и цирк а от другата страна тръгваше крайбрежната алея. Преди да тръгна по нея реших да вляза в старата част на градчето. Хлътнах в една малка уличка и стигнах до другия край при една висока каменна часовникова кула. 


Тук също ми беше познато, защото съм била и преди. На метри разстояние излязох при езерото до музея на Нестле и точно там където е паметника на Чарли Чаплин.


Имаше една огромна вилица забучена във водата. Изглеждаше оригинално и абстрактно.


Огледах се за дърво където да завържа мартеничката си, но наоколо нямаше нищо освен дебелите кестени и цветните лехи. Тук също както в Монтрьо беше пълно с народ, деца и кучета, но кафенетата бяха достатъчно и скоро се настаних удобно на една слънчева масичка до самото езеро. Слънцето продължаваше да пече силно. Сигурно беше над 25 градуса, нещо необичайно за Швейцария особено по това време на годината. Бях прибрала в раницата якето и горнището. Стоях по блуза с къс ръкав, но въпреки това  беше топло. Все пак ми беше приятно и се радвах на слънчевите лъчи след тази толкова дълга и студена зима.
Поръчах си „кафе оле” или иначе казано кафе с мляко. Намирах се във френската част на Швейцария, но бях подготвена какво и как да си поръчам. Отпочинала и доволна от изпълнения дневен план потеглих бавно по крайбрежната алея в посока гарата.
В 5:00ч. се качих на влак към Лозана a 15 мин. по-късно, щом стигнах до там на бегом през подлеза, през няколко перона, хванах следващия влак за Цюрих. Той беше пълен и имах истински късмет, че успях да си намеря удобно място. Отпуснах се, пуснах си музика и безкрайно изморена от дългия, интересен ден потеглих към дома.
Замислих се колко много места видях и колко много места посетих само за един ден благодарение на перфектно уредения швейцарски транспорт и разбира се на готовността ми за приключения и манията ми да обикалям и пътувам:)
Заредих се с енергия за следващите две седмици, когато предстои следващия преход. Дано имам отново късмет на хубаво време и точни влакове:)


Видео



Повече информация за Шпиц и корабчетата по езерото  Интерлакен - Тун може да намерите в пътеписите Bern Oberland (част 2) и Bern Oberland (част 3)
Друг пътепис за Монтрьо и Веве ще намерите тук




Няма коментари:

Публикуване на коментар