вторник, 31 май 2011 г.

Тичино - Isole de Brissago, Аскона, Локарно, Белинцона


     Isole de Brissago
Времето от началото на май 2010 г. в Швейцария беше кошмарно. Бях забравила как изглежда слънцето. По цял ден дъжд и мрачно, тъмно, подтискащо. Температурите паднаха до 6 градуса. Следях непрекъснато прогнозата и до последно не знаех дали ще тръгна на плануваната екскурзия или ще си остана на топло и сухо в къщи. По телевизията показваха снега в Швейцария а аз бях планувала да ходя на ботаническа градина. Шегувахме се, че може да гледам сняг по върховете на борчетата вместо цветя.
Според прогнозата температурите трябваше да стигнат до 16 градуса, но се очакваше да вали макар и не толкова колкото предишните дни. Въпреки всичко в петък вечер  заредих фотоапарата и камерата, стегнах раницата и навих часовника за събота сутринта, защото в 7:05ч. трябваше да изляза от къщи.
Настъпи сутринта на 8 май. Свежа утрин след поредния дъжд. Облякох се с дебел пуловер и яке и се отправих към гарата. В 8:09ч. влакът за Белинцона потегли. Пътя преминаваше все около красиви места. Не пътувам за първи път по този маршрут, но винаги ми харесва и никога не ми е достатъчно за да се насладя на всичко наоколо.
В началото влакът мина покрай Цюрихското езеро, малко след това вече пътувах по самия бряг на езерото край Цуг. От тук се навлизаше в Алпите. Беше мрачно и доста потискащо, красотата се губеше някъде в облаците. След като подминах Алтдорф започна да вали. Положението изглеждаше безнадеждно. Направо ми се доплака. Чудех се дали пък като стигна Белинцона вместо да се кача на влака за Локарно да се кача на влак обратно за Цюрих.
Наближих 15 километровия тунел на Готард. Преминавала съм доста пъти през него  както с кола така и с влак и винаги ме е изумявало как от другата страна, в южната част на планината времето е хубаво и коренно различно от това в северната. Стисках палци и силно се надявах, че и този път ще е така. Седем минути по-късно, когато влакът излезе от тунела в италианската част на Швейцария времето си беше все така лошо и неприветливо. Дъждът ту спираше, ту пак започваше.
Мрачното време и ниско стелещите се облаци не ми позволяваха да се наслаждавам на високите върхове и заснежените зъбери и затова обърнах повече внимание на селцата и къщите покрай които пътувах. За пореден път се убедих колко различна е тази малка държава в различните си райони. Човек никога не може да се обърка къде се намира. Немската архитектура и педантичност е неповторима. Всяка къщичка е като излязла от приказките и е отрупана с цветя. Френската е подобна и също така привлекателна. С повече натруфеност и изисканост.
За разлика от перфектно подържаните планински шалета, църкви, параклиси и всякакви други постройки в немската и френската част, тук архитектурата беше типично италианска и в съчетание с характерната за тях немърливост се получаваше истинска представа за един коренно различен бит и култура. Навсякъде се виждаха недоизмазани каменни църквички и поолющени фасади  на къщи, но във всичко това имаше някаква романтика и чар.
От дъждовете през последната седмица се бяха образували безброй малки водопади, които красиво се спускаха от стръмните склонове. Образуваха красиви естакади, като че ли се е намесила човешка ръка за да ги оформи. Навсякъде беше мокро и ако не валеше в момента то поне си личеше че скоро е спряло да вали.
Пристигнах в Белинцона точно по разписание. Прехвърлих се на влака за Локарно който чакаше на съседния перон и след минути вече пътувах към красивото градче на езерото Маджоре. Пътят се виеше през долина между планински заоблени и зелени от растителност възвишения. Флората тук беше доста различна и типично средиземноморска с палмови дръвчета и екзотични растения. Времето стана малко по-различно. Не беше така мрачно а сивите подтискащи облаци започнаха да отстъпват място на бели пухкави облачета, които обаче се спускаха почти до основата на планината. Гледката беше интересна. Гледаш тучни ливади, къщички и зад тях нещо зелено като стена, което е планината, но тя не се вижда нагоре от нискостелещите се облаци. По свой си начин те бяха красиви, но на мен ми беше криво, защото аз не бях тук да гледам тях.
След няма и двадесет минути стигнах до Локарно. Още с влизането в градчето слънцето се показа. От къде и как и аз не разбрах. Отвсякъде облаци а грее слънце:)
Веднага побързах да се кача на автобуса за Брисаго за да продължа по план. Радвах се на всяка слънчева минута и се молех да продължи да е така. Автобусът направи обиколка на Локарно, а след това мина през Аскона. Видях дори хотела „Луна”, в който бяхме отседнали преди почти 5 години. От там продължи към Брисаго, едно от последните швейцарски градчета преди границата с Италия. Пътя беше тесен и много живописен. Криволичеше по склона на планината непосредствено покрай езерото. Навсякъде накацали терасовидно до самия бряг на Лаго Маджоре красиви къщи с палми а някои с басейни. Всичко в цветя, пъстро и цветно.
В Брисаго си беше както преди. Искаше ми се да снимам но нямах никакво време. Имах не повече от 10 мин. да стигна до кея за да хвана корабчето за Isole de Brissago с ботаническата градина, основната цел на моята екскурзия. Спуснах се на малката крайбрежна алея и с бърза крачка се отправих към пристана. Минавах покрай цветни лехи, палми и красиви хотелчета със старинна архитектура, сгушени между езерото и склона. Слънцето продължаваше да грее и градчето ми се стори още по-красиво от първия път когато го видях.
На кея пристигнах едновременно с корабчето. Купих си билет и веднага се качих. Разходката до островчето продължи не повече от десет минути. Време достатъчно да снимам красивите планини, накацалите къщи и бистрото езеро.

Колкото повече наближавах острова толкова по странно ми се виждаше къде са побрали ботаническа градина на него. Той изглеждаше толкова малък:)
В 11:45ч. стигнах до плануваната дестинация. Имах не повече от час да разгледам каквото ще гледам и да се върна обратно за да хвана корабчето за Аскона. По принцип това не влизаше в плана. Идеята беше да се върна с корабчето до Локарно и да направя голяма обиколка на езерото, но се оказа, че дневният ми билет не включва този лукс а този който си купих ми позволяваше да пътувам обратно или до Аскона или отново до Брисаго. До Брисаго нямах намерение да се връщам, а не виждах нищо лошо да се разходя в Аскона:).
Без да губя време тръгнах да се разхождам в ботаническата градина. Не бих могла да опиша красотата, която очите ми трябваше да поемат. Малките алеи бяха отрупани с безброй цветя и пъстри храсти.


Пред хубавия аристократичен на вид хотел имаше тераси с различни храсти и интересни растителни видове. Покрай стените му портокалови дръвчета с миниатюрни портокали.


В едната страна издигната тераса с пейки с изглед към езерото в посока към Аскона.


Продължих към друга част с красива поляна и шадраван.

По малки калдъръмени пътечки се озовах в нещо като джунгла с буйна растителност.


В самия край на тази джунгла попаднах на гора от бамбук. Свърнах в едната посока и през една малка портичка влязох в нещо като двор ограден от трите страни със зид. В средата му имаше голям басейн с красива статуя ограден от ниско подрязана зелена тревичка. 

На четвъртата открита страна прекрасна гледка към езерото и планините а на една от стените със зида имаше една пролука във формата на арка с парапет от ковано желязо и цялата обрасла по краищата с бръшлян. Като надникнеш се вижда отново езерото, планините и градчетата накацали по склоновете. Красота, неописуема красота!


Излизайки от това дворче продължих по алеята край брега. Спрях за малко до гората с бамбуците и реших, че там най-после ще завържа моята мартеничка. След това продължих към другия край на острова. Минах покрай красива поляна с няколко големи палми а в тучната тревичка бяха налягали и спокойно си почиваха няколко патици, които изобщо не се трогваха от присъствието на хората.


Другия край на градината беше с тематика кактуси и разни други такива сухолюбиви растения. Там красотата беше предимно в панорамата която се откриваше към езерото и планините в посока Италия. Самия край на острова беше заоблен като кърма на кораб и гледката се простираше във всички посоки.


Навръщане минах по други алейки и малки пътечки. Не можех да се нагледам на прекрасната градина. Накъдето и да се обърнех нещо ме грабваше. Снимах като луда. Сама си говорех, че тук няма нещо което да не си струва да го заснеме човек.  Направиха ми впечатление едни дървета, които буквално плуваха в езерото. 


Слънцето продължаваше да грее въпреки, че навсякъде наоколо се виждаха облаци. Бях съблякла якето, но въпреки това ми беше ужасно горещо с пуловера. Стигнах обратно до красивата и единствена сграда на острова, но този път от другата страна. 


Един час мина неусетно. Колкото и да ми харесваше да се мотая, да гледам и да снимам трябваше да побързам за да не изпусна корабчето за Аскона.


Аскона 
Докато пътувах с корабчето отново имах възможност да се насладя на красивите гледки и оригиналните вили по крайбрежието. За мое успокоение констатирах, че е станало по-добре задето ще си спестя дългата разходка до Локарно, защото на корабчето макар и да беше слънчево много духаше и то студен вятър от студеното езеро. Наближавайки Аскона не пропуснах да направя снимки.


В 13ч. бях на широката крайбрежна улица. Всички заведения бяха извадили масичките и предвид обедното време повечето от тях бяха пълни с посетители. 


Направих няколко снимки на променадата и се запътих по малките, възтесни улички на стария град. Знаех посоката в която трябваше да вървя, но не можех да устоя на изкушението да разгледам колкото се може повече. Забутах се в малките калдъръмени улички подобни на лабиринт. Озовавах се ту пред някоя интересна къща с вътршно дворче, ту на някой миниатюрен площад. 


Лека полека криволичейки на зиг-заг стигнах до по-просторно място в края на старата градска част пред стените на една капела (манастир или църква). 


От там на няколко минути разстояние стигнах до спирката на автобуса за Локарно. Отново бях загряла до краен предел. Опитвах се да навия ръкави, но с този дебел пуловер каквото и да правех все ми беше горещо. Погледнах разписанието и след като видях че имам 10 мин. до автобуса запалих цигара.



Локарно
До Локарно пътуването беше много приятно. На практика аз не разбрах кога излязохме от Аскона и влязохме в Локарно. Слязох на централната спирка. 


В едната посока беше крайбрежната улица с парка и кея, а в противоположната се намираше стръмната централна улица водеща до зъбчатото влакче към църквата Мадона дел Сасо и началаната станция на лифта Кардада водещ към един от върховете наоколо.
Купих си билет за влакчето и скоро бях на панорамната площадка малко над църквата. Направих няколко снимки на неповторимата панорама към града и кея в ниското и тръгнах по каменната пътечка надолу към църквата.



Беше напекло доста силно и навсякъде щъкаха гущерчета. Аз умирах от жега, но това не пречеше на ентусиазма ми да се разхождам.
Мадона дел Сасо ми се видя доста променена отколкото преди 5 години. Имаше по-занемарен вид и това обясняваше факта, че в момента я реставрират. Имаше тук-таме разни мрежи и строителни материали които спомагаха да се изгуби от чара на обителта, но и за миг не съжалих, че съм дошла до тук.



Докато чаках влакчето навръщане използвах да си хапна един  сандвич. Минаваше 14ч. но до този момент от всички тези емоции не бях усетила никакви признаци на глад. 


Бях решила, че когато сляза обратно в центъра няма да отивам директно на гарата а ще се разходя по променадата. Предишния път нямахме време и сега не исках да пропускам възможността.
Разбира се на алеята край езерото имаше красиво оформени градини, цветни лехи, палми, склуптури и много нацъфтели храсти.


Поседнах на сянка до един храст с красиви червени цветчета за да си почина малко от жегата. Краката ми направо горяха. Бях тръгнала с дебели чорапи, но добре, че поне не бях с ботушите:)
Пийнах си кафе наслаждавайки се на хубавия почти летен ден а след това се поразтъпчих по алеята. 

Навсякъде гъмжило от хора излезли на разходка.  В езерото се клатушкаха лодки, на брега налягали по тревата хора, кучета и деца. От другата страна на парка се виждаха старинните фасади на баровските хотели. Всичката тази гледка наред с екзотиката на палмите ме караше да се чувствам страхотно и бях благодарна, че господ или Швейцария ме обичат и ми подариха такъв прекрасен слънчев и топъл ден:)


Бях решила, че искам да разгледам още един град. Не кой да е, а столицата на кантона Тичино, Белинцона. Там не бях ходила и затова не исках да изпускам момента, затова прекратих разходката в Локарно и се отправих към гарата.



Белинцона
Облаците продължаваха да се виждат навсякъде наоколо и имах едно наум, че в Белинцона може и да не става за разходка, но реших да опитам пък каквото стане. Според времето щях да преценя дали и колко време да се разходя или направо да хвана следващия влак за Цюрих.
Белинцона е красив град закътан в сърцето на Алпите. Столица е на италианско говорящия кантон Тичино. Известна е със замъците си, които тук са цели три, че дори и повече.
Излизайки от гарата тръгнах по централната улица. Хубава, не особено широка улица с красиви сгради претрупани с орнаменти. Слънцето продължаваше да пече неразбираемо как, предвид облаците които бяха надвиснали навсякъде наоколо и сякаш надничаха иззад възвишенията. Времето беше топло, дори прекалено топло. Вървях в посока към един от замъците, най-големия (Castelgrande) без да знам как точно да се кача до него. Свърнах в една уличка и се озовах на огромен площад. Като изсечен в скалите нависоко се намираше замъка. Отвесните гранитни скали служеха като естествено укрепление.
Пообиколих насам-натам в търсене на начин как да стигна до върха. Оставих големия площад зад гърба си и продължих по една уличка която ме изведе на едно малко площадче пред красива църква (Chiesa collegiata dei Santi Pietro e Stefano). На закътаното площадче беше пълно с хора насядали на по кафе на откритите масички. 


Оглеждайки се, скоро открих една много тясна калдъръмена и стръмна улица която водеше към замъка. Тръгнах по нея и лека полека с изплезен език се изкачих над покривите на къщите и църквата. 


Колкото по-нагоре се изкачвах толкова по-красива гледка се откриваше пред мен. В ниското се виждаше като на длан града, площадчето, църквата и покривите на къщите. На отсрещната височина се виждаха два замъка. Единия по-наблизо (Castello di Montebello) а другия (Castello di Sasso Corbaro) малко по-нависоко и по-надалеч. По склоновете накацали красиви къщи огряни от слънцето. Спирах да правя снимки и да снимам с камерата.


Castelgrande заемаше целия хълм. Пространството около крепостта беше в зелени тучни поляни, които бяха заети от множество младежки компании. Едни играеха на карти, други слушаха музика, а трети просто бяха насядали или налягали и си приказваха. Макар и да бях на върха на хълма, на открито и незащитено място, нямаше никакъв вятър тъй като навсякъде наоколо се издигаха планински върхове които създаваха усещането за уют. Слънцето грееше силно и в комбинация с веселите компании усещането беше много приятно.  



Обикаляйки около стените на крепостта огледах града от всички посоки. На един от склоновете на замъка покрай крепостната стена имаше терасовидно разположени лозя, нещо типично за италианския и френския южен климат.


След като се насладих достатъчно на гледката и обстановката около крепостта се спуснах отново по тесните, стръмни калдъръмени стълби и улици. Продължих още малко по централната улица, която на едно място се стесни твърде много. Всички сгради наоколо бяха много красиви и различни. Опитах се да снимам орнаментите, фигурите и рисунките по тях, но улицата беше много тясна и нямаше как да ги заснема добре.
Само на метри разстояние от предишното закътано площадче се озовах на друго подобно. На него се открояваше една по-голяма сграда с висока часовникова кула, заемаща голяма част от иначе малкото площадче. По всяка вероятност това трябва да е било кметството. 


Всички постройки в тази част на града бяха направени с характерните сводове, или иначе казано безистени, които са много полезно и практично нещо. Този тип строителство винаги ме е впечатлявал и ми е създавал усещане за уют. Освен уют закритите тротоари служат да се предпазиш от дъжд, сняг или слънце. Но също така създават една много приятна и романтична атмосфера.
Имах повече от 40 мин. до влака в 17:36ч. Тръгнах да се връщам към гарата лека полека. Разглеждах неща които са ми убягнали или покрай които не съм минала на идване. 

изглед към Castelgrande

Бавно, бавно стигнах до гарата и след като проверих на кой перон ще дойде влака се запътих към него и седнах на пейките. Краката ми бяха подути от жегата, затова не се поколебах да си събуя обувките. Допих кафето от термоса. Изпуших една цигара и дойде време да се кача на влака.
Точно в 17:36ч. потеглих от красивото градче Белинцона. Предстоеше ми смяна на влака след час и половина в Арт Голдау. До там нямаше други спирки така, че се настаних удобно в почти празния влак.
За разлика от сутринта, сега една част от облаците се бяха разсеяли а други се бяха вдигнали нависоко и можех безпрепятствено да се наслаждавам на красивите пейзажи. Редуваха се планински селца, водопади и високи, скалисти, заснежени зъбери.
След като преминахме през тунела на прохода Готард времето стана още по-хубаво. В Арт Голдау се качих на влака за Цюрих, който беше доста пълен с хора. Въпреки това си намерих хубаво място до прозореца. Пътя малко преди и след Арт Голдау минаваше все покрай езера. Първо покрай езерото на Люцерн, после покрай едно по-малко, след него дойде ред на езерото на Цуг и за финал Цюрихското. ЖП линията почти през цялото време се движеше до брега и не смогвах да попия едновременно прекрасната гледка и безупречните къщи с цветя, басейни и всякакви декорации.
Когато се прибрах минаваше 8:30ч. вечерта. На пук на всички прогнози времето беше благосклонно към мен и екскурзията мина по-добре и от най-смелите ми очаквания.
Никога няма да спра да се удивлявам колко интересна страна е Швейцария. Всеки регион има свой облик, своя атмосфера, свой бит и култура. Когато посещаваш различните области на иначе малката държава оставаш с усещането, че си посетил различни държави.
Тази малка по време, но огромна по събрани впечатления и емоции екскурзия ми се отрази чудесно на тонуса след дългата студена зима. С нетърпение очаквам следващата запланувана разходка, а до тогава ще си гледам снимките и ще си спомням за прекрасната ботаническа градина на островчето Isole di Brissago. За разходката с корабчето по Lago Maggiore. За Аscona с тесните като лабиринт улички, Locarno с красивата крайбрежна алея и градчето на замъците – Bellinzona!



Полезна информация за всичко което може да разгледате в Аскона и Локарно вижте тук
Всичко което ви интересува за Белинцона вижте тук.
Информация за корабчетата по езерото Маджоре:


 Други пътеписи от кантон Тичино: тук





2 коментара:

  1. Е разгледах и се насладих за което благодаря. .Супер е.Невероятно .Много красоти ,
    много чудеса.Пожелавам ти да посетиш и Германия и Австрия и Чехия.И там има какво да си види и заснеме и опише.Абе искам да обиколиш Европа . То и аз искам,но за съжаление няма как да стане.Но ти си ми прозорчето.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря за позитивния коментар. А относно Европа имам отделен блог http://merypoup.blogspot.com/
      Там в секцията за Германия има пътеписи за баварските замъци Нойшванщайн и Хоеншвангау, Драхенбург близо до Кьолн, за едно приказно градче Меерсбург на езерото Бодензе, за цветния остров Майнау в същото езеро и за други градове.
      Пожелавам ти да посетиш тези и много други места.

      Изтриване